Monday, September 26, 2005

Лакатник и истинското катерене

Е, след вчерашния ден вече спокойно мога да се нарека катерач. Не за друго, но...

За пръв път водих тур!

Но хайде да разкажа за деня от начало:
Срещата в 8:30 на ЦУМ не беше особено щастлива, защото за малко да не идем никъде - хората бяха ходили предния ден на Враца и такава вода и кал ги беше газила, че не им се и помисляше пак да ги вали. Все пак се реши, че ще се ходи на Лакатник, на Вражите дупки. Аз посрещнах новината нацупено, защото това е обекта, който най-много сме катерили и започва да писва. Както се оказа по-късно - не съм бил прав.
На тръгване за пръв път видях новата кола на Габи и щях да падна - Mazda6, страхотна машина... Какво ще й се случи по разбитите пътища просто не ми се мисли... :(

По време на пътуването Михаела разказваше за сватбата от която току-що се връщаше. Дори не беше лягала след нея - направо от купона, та на влака, а от там - през вкъщи за сандвичи и после на ЦУМ и към скали - луда! :) Милата, цял ден й беше студено и й се спеше ужасно. Това, обаче, не й попречи да качи Цепката. :)

И като споменах Цепката, вече мога да се похваля - след като я качих на установка, реших, че ми е скучно и че мога да се пробвам да я изводя. Първоначално бях хванал Мишката да ме осигурява (нека свиква :) ), но тя беше мног заспала и не искаше особено, та помолих Габи. После - първа примка, втора примка... Ля-ля-ля! И вече бях горе! :) На слизане се замислих, че това е последното, което ми е липсвало за да мога наистина да кажа, че съм катерач, а не просто някаква шматка, дето се мота наоколо и се прави, че катери. Да, доста хора са ми казвали, че катеря добре, но до този момент просто не се чувствах... хмм... доволен от постиженията си? Не знам. Важното е радостта от постижението. А тя беше бавна и кротка - спокойната осъзната радост от постигната цел. Приятно е... :)

Сега докато пиша усещам, че сякаш не съм забелязал много от това, което се е случвало около мен през този ден. Малкото, което наистина помня е колко й беше студено и как й се спеша на Мишката, влагата и лекото приръмяване от време на време, което, слава Богу, не премина в истински дъжд, който да ни спре катеренето. Останалото... it's just a blur...

След Цепката Ники и Ирина предложиха да ходим да покатерим в самото начало на масива, където има 3 чисто нови тура. Аз бях набрал скорост и, без много да му мисля, казах че няма проблем - аз ще ги изводя. Турове, дето никога не съм виждал преди... :) Като казах на Габи какво смятам да правя той така ме изгледа със съмнение, че... Ама не се отказах! :) Не ми се разказват подробности, но резултатът на края на деня бе следният:
- един тур, качен на установка (Цепката);
- един изводен тур, който съм качвал преди (пак Цепката);
- един изводен тур с едно увисване;
- един чист on-sight;

Не трябваше да вися на втория тур - щях да го кача и така, но... тура ми дойде малко психарски, а и хич не се замислих за on-sight, red-point, flash и т.н. категоризации на воденето. Просто водех, все още опиянен от идеята, че съм победил страха си. Както гласи новото клише на компанията:
"Всичко е психика!" :)

6 comments:

Anonymous said...

preodoleesh li strara si togava stava strashno ....

ro-tex said...

Може би. Има ли обаче друг начин да стигнеш до границите на възможностите си? Винаги, когато се стремиш към максималното става малко страшно и малко опасно. Понякога не малко. Когато си на 70 метра от земята и се държиш за нищожно ръбче страхът е винаги кацнал на рамото ти - готов да те сграбчи. Също като Смъртта, която винаги е на метър зад теб и може във всеки един момент да те потупа по рамото. Въпросът е когато това стане да си кажеш "Е, определено беше един добър живот."

Пътна помощ Варна said...

Много полезна информация, поздравления

Ремонт на дограма София said...

Wow, Браво хубава информация

Ремонтни дейности said...

Много интересна информация, поздравления

Консумативи за татуиране said...

Много полезна информация