Преди малко подреждах листата от папката си и налетях на няколко ценни неща. Едното от тях тотално бях забравил, че съм писал - половин страница издраскана с химикал и озаглавена така, както бих го направил преди години...


П.

Странно е - аз, целият в черно. Тази сутрин се почувствах така. Излизайки от асансьора мернах образа си в огледалото: switcher на Led Zeppelin, черни дънки и кубинки. Лицето ми над тези дрехи стоеше бяло, погледът ми - съсредоточен, чертите ми - стегнати. Образ от миналото...
A blast from the past. Не бях виждал този си образ откакто завърших Английската. Дали това съм все още аз или са просто дрехи, които нося? Мина толкова време... Учудващо, но залагам на първото. Не за друго, ами заради топлото, меко чувство "че съм си вкъщи", което ме обгръща. Чувството за стабилност и спокойствие, което идва, когато си вляза в кубинките.
Бях го позабравил. А не трябва.