До ръба?

Май ми идва малко в повече тия дни... Кое? Всичко. Някак си успявам да се оправям с ежедневието и да симулирам нормално поведение и разбиране и т.н., но всъщност нещата малко по малко ми се изплъзват и фокусът ми намалява докато в един момент се стопява и ме оставя безмълвен и бездеен свидетел на събитията от собствения ми живот.
Предполагам, че просто имам нужда от почивка. И да повикам... Май в последно време прекалено много си мълча, а както добре знаем това никога не е било в състояние да поправи каквото и да било. Имам нужда от малка глъдка въздух и после... после може би ще има промени. Ще видим.

Един от факторите, които ми говорят, че съм просто уморен и поомачкан от живота си е фактът, че все по-често мислите ми се въртят около моят път за бягство от ежедневието с всичките му проблеми. Скали... Това май е единственото, което ме поддържа. Там нещата са някак чисти и елементарни - точно такива, каквито би трябвало да бъдат. Можеш, не можеш, искаш, не искаш - от теб зависи. Може да се качиш, може и да паднеш. Но никой нито те съди, нито те оценява за това. Освен може би когато денят наистина успешен - тогава понякога се намира някой, който да те потупа по рамото и да ти каже едно малко "Браво", а от какво друго, в края на краищата, се нуждаем?
Да не говорим за откровението, което представлява един изкатерене тур, който е на самия ръб на възможностите ти. Бях започнал да позабравям какво е - напоследък нещо не искам да се напъвам много-много и катеря все неща, които са в рамките на нормалните ми възможности. Но не и предният път - хвърлих се без замисляне на тур, който се оказа на самият ръб на възможностите ми. По време на цялото катерене очаквах всеки миг да полетя надолу. Но не стана. Успях да фокусирам колкото сила, издръжливост и психика имам и... се получи! Чувството след това беше невероятно - както винаги, когато успявам да надскоча себе си с още мъничко. Замисляйки се сега, май няма да мога да повторя този тур, освен ако не съм адски надъхан. А може и да успея. Хубавото на себенадскачането е, че установяваш че вече можеш да скачаш малко по-високо и сякаш става по лесно да го правиш. Следващият път на Боженица ще го пробвам пак... Интересно дали ще стане.

Между другото и името на тура си струва - Възкресение...