10 ноември

След известен размисъл над датата и своеобразна лична равносметка за случилото се след нея имам да кажа следното:

Честит празник, българи!

Честит празник, немци!

Честит празник и на всички други, които го чувстват такъв.

За доста хора темата остава спорна. За мен не е. За мен промяната на режима беше правилният избор. Израстнах в "новата българска действителност след десети" и смятам, че цената си струваше. Споменавам го, защото нескромно смятам, че бъдейки дете през голяма част от това време съм платил една не особено ниска част от цената.

С две думи какво честитя:

1. На 10 ноември 1989г. е Тодор Живков е свален от поста генерален секретар на ЦК на БКП. С това започва времето на преминаването от комунистически в капиталистически строй, време, което познаваме като "прехода".

2. Малко по-рано през същия ден Берлинската стена е отворена за свободно преминаване и съответно - разрушена. Това е денят на обединението на източна и западна Германия.

Анализите и плюнченето оставям на други, които имат желание да се занимават с тях.

Koala experience

Както някои хора може би знаят преди около две седмици излезе новата версия на Ubuntu - Karmic Koala. Тъй като най-сетне се отървах от дипломната си работа (пак ура!), която беше на Visual C++, вече можех да мина изцяло под Linux. Или поне да се опитам. :)

Свалих, инсталирах и, о чудо!, повечето неща потеглиха! Малко ровичкане тук-там и видеото отлепи. Е, при първото филмче с новите драйвери всички хора бяха синьо-зелени по някаква причина, но след като ги смених с леко по-стара версия всичко заспа.
Имаше малко заигравки и със звука - нещо пипнах за да си пусна микрофона и всичко утихна. Половин час псуване по-късно открих вярната настройка и дори това потегли - за пръв път на този лаптоп тръгва Skype с пълна функционалност под Linux.
Като върл геймър първото нещо, което се опитах да подкарам беше WoW. Простото кликване на exe-то не сработи, така че започнахме да се опитваме да го инсталираме по хиляди начини, нито един от които не сработи. Три дни мъки по-късно най-сетне ми светна, че мога да ида и да напиша в Google "wow linux". Кликнах на първия резултат в списъка и 5 минути по-късно вече гледах login screen-а на инсталирания ми под Windows WoW. Ключът от бараката бил да добавиш параметъра "-opengl" в командния ред на wine. Понякога три дни борба с компютъра все пак не спестяват 5 минути четене на manual-а...
След като се погрижих за забавленията (музика, филми, всякакви чатове, игри...) дойде ред да сложа и една среда за разработка. Новата засечка беше, че бутоните на Eclipse не могат да бъдат кликнати с мишката. Wtf?! Оказа се, че поне shortcut-ите с клавитура работят. Днес разбрах, че това е някакъв мега досаден бъг за който Eclipse и GTK се карат кой го е причинил и кой трябва да го оправи. Добрата новина е, че има workaround. Довечера ще го тествам. Сложих си Android SDK за да го поразцъкам някой слънчев ден. Пали два часа. Мъка...

Към момента май всичко работи - wireless, bluetooth, али-бали... Остава да накарам trackpoint-а да scroll-ва и да подкарам fingerprint reader-а на login страницата, но това са подробности. Новите екстри в дистрото ме кефят и системката сякаш отговаря доста добре на нуждите и предпочитанията ми. Ако успея да сменя и гнусната тема при login ще е просто върхът. Довечера може да закача тук и един screenshot да покажа как ми изглежда работният плот.

Revelation is on the cover of your notebook...

A couple of notebook covers which struck me:

Slowly healing, body and mind.

Very slowly, day by day, inch by inch my injuries are going away. I strive a lot to keep my fingers from harm - I obsessively watch which fingers I use to tie my shoes, to open my beer, to tie a knot. If I need to carry something heavy I very carefully load the injured finger just right - enough load to help it get stronger, not so much as to hurt it and always from the right direction so that it is never twisted or loaded from the side. Everyday, all the time. This is madness...
Recently I decided my finger is already well enough to be able to pull not only on stuff that is bloody boring, but also on stuff which borders with interesting. I found out that I can't do the interesting stuff. I started to pull a bit harder. I pulled a muscle. Damn, my hands has forgotten what it means to be loaded, they needed to get back in shape. I started again - very easy stuff, carefully loading the injured muscle, slowly and gradually increasing the load. Muscles heal fast. :) A month later the whole thing was just a memory and I was again on the semi-interesting stuff. And then I pulled a tendon. Again on the ring finger - the finger right next to my injured middle finger, the finger which takes all the load the injured one cannot. This was Friday and we were planning to go climbing Sunday. It was cold and that is never good for your injuries. "Fuck it! I'm going climbing!" And I did. Started with a toprope on something easy, tried the next thing - againg, very carefully. By the end of the day I sent my project. I sent a 6c - the hardest thing I've sent in the last year, since I actively started treating my injury. God, did I miss the positive feedback of the success - the "candy", the "plusses"! Nevermind the injury, nevermind the cold, nevermind the fears and doubts which come when your shape declines so much. It was fantastic...
Yesterday we went climbing again. The rock was wet, we were very underslept and felt like squeezed lemons. Nevermind that - we climbed as hard as we could. I lead "Buona Serra", Mishka tried it on toprope and got very excited about it. Made me very happy to see her psyched again, made me smile. In the very end of the day Gaby tried an awesome-looking route that seemed far too hard for me. He left a toprope and I decided that I actually was in the right mindset to try something beyond me. I flashed about three quarters of it (on toprope). I did moves, I didn't believe I can still do! With a couple of tries all that was left for me to do was the final move (a huge jump from very tiny holds and horribly steps). Well, I had neither the mental security, nor the physical condition to do the jump but it didn't matter. I knew that soon I would have them both. It was just like before - I had just clashed into the Next Great Route. My next project. And this one isn't a substitude for the real thing - something easy to focus on while healing. This is the real, hard, precise, scary shit! This is the reason to go climbing and get better at it.

I had forgotten what it feels like to have aching fingers all the time, stressed from the overload. To have needles of pain with almost every move, to find it somewhat difficult to type fast on a keyboard. It is great! This is the pain that shows you that yesterday you weren't just baggage in the car when you went climbing, that you went out there and did your best, that you really tried. This is pain which brings satisfaction. "Pain, so close to pleasure." Finally, this is pain that shows that you can pull and pull hard, that you are not so injured and fragile anymore and you can finally have some fear and some fun. This pain is good.

There will be other injuries and other defeats, there will be bad days. There will be life as usual. But right now I feel like I've just gotten back in the game I love and, boy, it feels great!

За достъпа до информация

Попадна ми една доста добра статия относно достъпа до лични (в това число и данъчни) данни:

Митът за недостатъчния достъп до данни на гражданите

(via Делян).

Накъде?

Искам да се махна от тази държава!

Старата песен с нов глас - Отново предлагат промени в ЗЕС улесняващи подслушванията от МВР


Дайте съвет на къде. Германия и Авсрия звучат добре. В САЩ няма да стъпя, Англия е по-зле и от тук.

Другият подход е да се имплантирам GPS предавател (може и в телефона) + RFID чип с идeнтификация и да публикувам местоположението си в RSS емисия - ако държавата и полицията ще ме следят, то поне нека и приятелите ми да знаят къде съм, че ако са наоколо да се обадят да се видим!

Оруел просто не е знаел за какво говори...

Сутрешни плюсчета!

Непрекъснато се ядосваме заради затворерни за ремонт улици и задръстени такива. Също така чуваме как по света преасфалтират и пускат трафик едновременно, как дори сменят релсите на трамвая докато той си се движи по разписание. Вече и у нас! Тази сутрин отивайки към спирката на трамвая видях, че разкопават около релсите му и ще ги сменят. Ужасих се временно, после се замислих, попитах работниците и те ми казаха, че трамвая си върви! Алелуя! Значи може, може и у нас! Хе-хе, радващо е да видиш как някои неща започват да се случват по начина, по който би трябвало или поне по по-добър начин!

(Моля всички киселяци, които искат да се размрънкат, че това "отдавна трябваше да е така и пак се влачим след всички" и "баси тя цялата държава <не знам си какво си>, пък ти на какви неща се радваш" и подобни да го направят някъде другаде - положителните неща трябва да се хвалят, а отрицателните - да се порицават и точка.)

Инж.!

Не вярвам аз, мълчи и стадионът!

Вчера беше ден за вдигане на вежди, пляскане по коляното, викове от гамата на "Разгеле!", "Ееее, най-сетне!" и "Човече, верно ли бе?! Не е истина...". Не, че се случи нещо кой знае какво. Просто си защитих дипломната дабота. Ъхъ... Диагнозата вече е окончателно поставена - инж. Новаков. Тежко е...

Все още всъщност не мога много да го схвана. То след като завърших семестриално преди две години и толкова време се борих с мързела си не си е и за вярване. Мисля, че ще го повярвам окончателно едва след като си получа дипломата и си я закача на стената. Вече дори съм й измислил място - точно над тоалетната чиния! Майтапче...

Вечерта хванах цялото натрупало се множество съквартиранти (Мишка, Венски и Жоро), които имат доста сериозен пръст в успеха, тъй като помагаха доста през последните дни и всички заедно се занесохме да пием коктейли в Катерината. След като ни стана тъпо се замъкнахме при Кям във Steppenwolf, където се оказа, че имат Абсент. Ох... Доста добро. Кям забърка за Венски и за мен по едно безименно шотче с уиски, абсент и неизвестно още какво, което беше много добро. Само внимателно с него, че... Спрях да пия точно на време. Или един абсент по-рано - зависи от гледната точка и целта на занятието. :)

И така...
Една епопея е към своя край, следващите дебнат в мрака!

Pixlr

Рядко ми се случва да трябва да редактирам някоя картинка, а още по-рядко - да нямам Photoshop под ръка. Все пак се случва и е малко неприятно тепърва да търсиш от къде да си дръпнеш пиратски Photoshop или пък някой читав заместител като Gimp. Далеч по-лесно би било да има едно малко инструментче, което да е винаги на разположение. По принцип използвам за това Photoshop Portable, но понякога се случва дори флашката ми дане е в мен.

За такива случаи препоръчвам Pixlr.

Pixlr е on-line редактор за изображения. Външният му вид и възможностите му пунтират Photoshop, макар и силно олекотен - Pixlr в никой случай не е Photoshop, но ще ви свърши работа за основните неща. Разгледайте го! :)

Моето малко "me too!"

Днес се топнах бабързо в някакви спорове в twitter, което беше неприятно, но полезно - получих два линка към много яки постове, с които съм напълно съгласен. Около тях се зашумя доста, та нямаше смисъл да слагам и своето безсмислено и празно мнение под тях всред flame войните в коментарите. За това го слагам тук! :)

Ето ги и постовете:

Крокодилът - мамата

Иво Сиромахов - Как влязох във фейсбук

Раз-цеп-ва-не!

Този уикенд пак бяхме на Карлуково. Всякакви травми по лявата ръка ме боляха и смърдяха, но честно казано не ми пукаше - толкова ми се катереше, че две не виждах!
Направо се убих! Отдавна не съм катерил толкова. Всичко започна със слагането на една малка установка на едно 6а за загрявка. След това пробвах "Неженени с деца" 6c на установка - лесно начало, но като се качиш горе се обръща в един надвес с доста специфични туфи. То не бяха заклещвания на колена, то не беше чудо. Целите ми колена са изподрани и ми трябва нов панталона за катерене - този е на дреп вече... След една добра почивка реших да се пробвам с нещо ново. Е, на Карлуково не е като да се е убило от лесни турове за пробване, та се заех с нещо, което поне изглежда инересно - првата част на "Непобедим" 7a+. Брутална плоча със завършек в таван. Е, аз до там не стигнах, но определено се зарбих борейки се с тия 20 метра здрава плоча. Слязох изцеден. И пак почивка, и пак мотане и цяпане. Хвана ме скуката чак, а още ми се катереше. Е, айде пак на "Неженени с деца"! Хмм... Оказа се, че съм прекалено уморен за тоя тур - тоталното изпомпване в таваните, висене, мъка... Общо взето едва стигнах до горе за да оправя установката да е на удобни две точки и си слязох. Половин час по-късно се оказа, че всъщност няма кой да свали установката. Ааааргх! Те това си беше мъка в чист вид. Вече нямах никаква сила, изпусках се на всяка примка, беше ми адски трудно дори да се изпомпам по въжето (в таван всъщност не е особено лесно). Тъкмо стигнах до най-надвисналата част, когато се появи Алекс и невинно попита защо не съм събрал долните примки. Oh, sh*t! Ами не съм ги събрал, защото съм тъп идиот, уморен съм, не мисля и съм забравил, че трябва... Взех тази, на която висях, набрах се до края и събрах последните две. Мишката ме спусна през клиновете до мястото, където вече можех да се хвана за маршрута, което беше практически в началото му. И от там пак нагоре - набеееери! Газ, колкто имам сила, а то не беше много. И сега големият проблем - в момента в който откачах последната забравена примка щях да бъда осигурен десетина метра по-нагоре (което е добре) и три метра по-назад от колкото съм в момента (което вече не е толкова добре). Така се бях надишал, че нямах никакво желание да правя какъвто и да било пандюл. Само дето кой ме пита... :( Откатерих два метра и ... алее-хоп! Всъщност се оказа, че пандюът беше по-бавен, лек и мек от колкото си мислех. Дори беше приятно. Последното предизвикателство беше развързването на затегнатата осмица и с това всичко свърши.

Днес съзнателно закъснях за работа за да мога да се възстановя. Малко съм пребит и т.н., но е ОК. Болят ме ръцете, но и това е ОК - болката е от претоварване, а не от травми. След малко ще се разходя да си купя нещо, с което да ги намажа, та да им помогна във възстановяването. Определено днешното размазване си струваше якото катерене. Отдавна не съм се чувствал толкова добре смачкан и изцеден от катерене - чувството е просто безценно. :)

PS: Ако някой си ззадава въпроса дали катеренето е мазохизъм, отговорът е: О, да!!!

Raven power-charged!

Мина известно време от както си взех Raven и стана препоръчително да му направя известно освежаване. За това намерих кой да купи наличния ми модул 2GB DDR2 и си взех един 2x2GB kit на Corsair.




Никога до сега не бях отварял лаптоп, но за сметка на това бях виждал как се отварят и определено не изглеждаше лесно. Като се погледне един ThinkPad отдолу той няма всички малки капачета, покриващи отделни компоненти, които може да видите при някои лаптопи. Тези капачета са доста удобни, защото няма нужда да разглобите цялото чудовище за да му смените RAM-а или диска. Също така ме бяха уплашили, че моят RAM стои под клавиатурата (махането на която май е един малък ужас). По този повод се заредих с търпение, обърнах машинката и започнах да развивам винтчета, чудейки се как да запомня кое от къде е (има 3 вида). Нали знаете за патката, дето мислила, мислила и умряла? Е, аз не умрях, но забелязах че до някои болтчета (4 на брой) има малки картинки на чип, клавиатура и нещо друго. Бравооо! Това са болтчетата за смяна на RAM, процесор (предполагам) и клавиатура. Супер културно и елегантно, впечатлен съм.




Махаме стария RAM, слагаме новия...




... и си имаме 4GB RAM!




Слава на боговете, всичко отлепи от първия път - рестартирах, погледнах в BIOS-а и там пишеше заветните "4096 KB Memory Installed". Запалих, пуснах CPU-Z, systeminfo, ала-бала - всичко точно. Цяла вчер се държа прилично. Тази сутрин му ръгнах едно инсталационно Ubuntu, запалих memtest86 и го оставих да си цикли - нека търси за евентуални проблеми до довечера.
Мисля да пробвам сега да изключа swap файла на Windows-а и да видя дали 4GB ще му стигат за нормална работа. Искам възможно най-рядко да се обръща към диска, че е мега бавен. Барем добута някакви по-читави скорости.

Where do YOU stand?

source: Geeks Are Sexy

My usual state these days...

Kартинката, която много точно описва състоянието ми напоследък. Прекрасна е! :)

Есен, есен...

Вчера дъждът ни отказа от Враца и ни заведе на Карлуково. За мен това е първият ден от есента, сякаш - идват дъждовете, ветровете и мрачните дни. Тази сутрин с леко объркване търсех дрехите си, по-плътни от тениска. И това лято отминава, по-бързо дори от предишното. Е, какво да се прави...

Оказа се, че с разтегнат мускул може да се катери, стига да внимаваш много точно какво и как хващаш, но наистина не е добра идея. От друга страна хората пишат, че не е добре да шокираш тялото си, лишавайки ги от натоварването, на което е свикнало защото това се явява по-опасно в дългосрочен план. По тази причина днес съм си отново с шината, но довечера отивам на стена и ще правя ужасяващо скучни малки боулдъри, колкото да поддържам тонуса. Всеки ден - масажи с лед за повишаване на кръвообращението, комбинирани с Репарил за подтискане на възпалителните просцеси (след като съм разтегнал, значи тук-там съм и понакъсал, та ще има такива).

Забравил съм да осигурявам! Ужасно зле се представям. Мисля, че един от основните ми приоритети в катеренето тези дни ще е да осигурявам максимално много хора (което не е особено много на брой, тъй като през седмицата всички се пънат по боулдърите). Не може то така да имам проблеми с нещо толкова основно и важно.

Wanted: Генератор на шум!

Трябва ми нов генератор на шум!

Първо използвах за целта блогосферата на Дневник, но с течение на времето качетвото й падна значително (или аз станах по-капризен) и в еидн момент ми писна да чета импотентни интелектуални напъни и неща, които не ме интересуват прекалено. Имаше и доста наистина интересни и увлекателни статии, но за съжаление съотношението сигнал към шум беше прекалено ниско за да издържа.

След това дойде Facebook, който беше много добра идея, докато не започнаха да правят разни простотии с права, сложих приложения, с които да leak-ват всякакви данни, аз се издразних и се махнах.

Последният претендент е Twitter, който е забавлявка, но и неговите негативни страни започват да изплуват. Понякога 140 символа просто не стигат за да обясниш на хората, че светът не е черно-бял и не може да действат така първосигнално. А аз имам проблем с това да си замълча и да оставя едни хора да дезинформират други или пък да защитават разни позиции използвайки четвърт от умствения капацитет на червеношийка.

Днес се опитвам да обясня, че не трябва да съдим за една идея по хората, които стоят зад нея, а по самата идея. Че не може да използваме като аргумент срещу идеята прегрешенията на застъпниците й. Изглежда звуча прекалено теоретично и убивам забавлявката на хората, защото отказват да ме чуят. А може и просто да съм неспособен да се изразя достатъчно ясно и да не ме разбират. Ефектът е все същия и хората продължават да се радват на един политически клип, създаден за да орони една идея (която нито подкрепям, нито отхвърлям) като осмее поддръжниците й. С други думи стандартните дискредитации, типични за всяка политическа кампания.

Вчера неволно се забърках в поредния спор за равенството между мъжете и жените (ох, как можех!). Изводът от спора е, че финансовите бонуси, които жените получават (пример: безплатен вход в клубове) са напълно ОК, но финансовите бонуси, които мъжете получават (пример: по-висока заплата) са сексизъм. Ако се използват снимки на жени, който ги принизяват до сексуални обекти и "парчета месо" за реклама на алкохол, то това е сексизъм, а ако се използва привличането на жени (безплатен вход) и напиването им (безплатен алкохол) за привличане на мъже по барове и клубове, то това е ОК.
Ами не, според мен не е... Някак си не можах да го обясня и просто се отказах. Нямах сили да набутам в парчета от по 140 символа историята на първата жена, която всъщност е направила нещо за равенството на жените - именно онази, която се възпротивила да я оправдаят по делото, заведено срещу нея само защото е жена и настояла да я третирам наравно с мъжете, което я отвело в затвора. Това е пример за истинско равенство! Защото другото е равенство в правата, но не и в задълженията и отговорностите, което не е никакво равенство.
Само дето нямам сили да го набутам всичко това в Twitter, както и да отговоря на потопа слова, които ще се изсипят върху мен за да ме опровергаят, поправят или заклеймят като някакъв -ист.

Цялото това нещо (в комбинация с още няколко фактора) ме води към мисълта, че напоследък антисоциалната ми нотка е набрала малко сила и вече е водещ мотив в песента на живота ми. (Толкова поетика взех да наливам, че чак ми става смешно. Ама какво да го правиш - както ми идва, така го изливам тук.) Все повече ми се иска да ида някъде и да се скрия от всичко и всички и да преустановя всяка комуникация. Може би тази година Камен Бряг не ми беше достатъчно - беше за кратко, не беше така отдадено, нямаше го информационното затъмнение и безвремието, нямаше го откъсването от целия свят. А може и просто да изперквам най-сетне. В крайна сметка нищо чудно да спра ис чуруликането. Единственият сериозен ефект от това би бил, че нямам с какво да се разсейвам и почивам. Може би ако намеря добър архив с комикси или нещо подобно - наскоро прочетох Apple Geeks, което се оказа малко недомислено и нелогично, но доста приятно и сладурско като цяло.

Only time will tell when the final drop will push me off the edge. It's gonna be fun when that finally happens... ;)