х.Добрила

Нещо не мога да разкажа за това пътуване и това си е. Може би защото исках да разкажа всичко. Започнах да пиша 4 или 5 пъти, като последния вече с идеята, че каквото напиша, ще го пусна, но... пак не стана.
Може би не става, защото си изкарахме много хубаво и някак си исках да предам това чувство. Вече стана ясно, че няма да ми се отдаде. Затова просто ще ви разкажа какво стана.

Беше странно, но сякаш за първи път всички бяхме точни на срещата. Уговорката, че срещата беше в 5:45 на Централна Гара прави самият факт още по-странен. Въпреки това всички бяхме на линия и отпътувахме точно по план-програма. Всъщност така продължи и цялото пътуване до там - нещо наистина достойно за споменаване...
Приблизително в последният момент предид да тръгнем се оказа, че доста хора си имат една или друга причина да искат да се качат до хижата с лифт вместо пеша. Е, речено-сторено. Аз личнo никак не съжалявам - качването с лифта спести доста време, което после оползотворихме добре, като се качихме на връх Левски. Върхът е сравнително нисък (2166м) и е определено лесен за катерене - просто един доста висок хълм. Само дето определено не ми беше лесно да се кача на него. Може би заради денивелацията, може би заради чистият и малко по-разреден въздух на 2000 метра височина, но качването определено ме изстиска по пътя нагоре - имаше спирки и почивки през две-три колчета. Интересното е, че веднъж стигнал върха вече не бех уморен. Или по-скоро много много бързо си починах. Същото бях забелязал и при самото изкачване - дори да съм останал съвсем без дъх и сили до почивката, която съм си избрал, само след 30 секунди до минута и вече съм много по-добре - дори съм готов да тръгна отново. Странно. Така ли става при качване на върхове? Или е просто странен случай?
Както и да е - веднъж на върха вече беше време за забавление или по-точно за наслада от гледката. Тъй като стигнахме там към 16:30, а слънцето залязва в 17:00 имахме време малко да пощракаме наоколо и да се поогледаме и хоп! слънцето взе да залязва! Ако не сте виждали залез от планински връх, то определено сте пропуснали доста... Особено ако долините под вас са залети от мъгла. Беше много красиво, почти невъзможно за описване. Ако ви се отдаде подобна възможност - не я пропускайте!
Залезът на върха беше прекрасен, но след него нещата рязко се обърнаха на зле. Секунди след като слънцето се скри зад хоризонта настана студ и мраз. Който казва, че пред зимата слънцето не топли нищо не разбира! Още повече в чистия въздух там горе. Температурите паднаха с около 10 градуса на 2 минути или поне така ми се стори. Цялата група (подкарана като овце от пастир от Любо, който като по-опитен в планинатазнаеше точно какво ще ни се случи като залезе слънцето) се юрна надолу по склона, бързайки да се прибере в хижата преди да е замръкнала из планината. Е, аз и някои други носехме челници, така че не се притеснявахме особено и спокойно спирахме да снимаме. Именно при това слизане направих и любимата си снимка от цялото пътуване. Макар май да не се харесва на другите, колкото на мен, тя все пак си ми остава най-любимата и грабваща. Можете да я видите тук.

На вечерта си направихме готино събиране на маса. Беше леко и приятно. По едно време на мацките нещо им прещрака и скочиха да танцуват, при което събраха погледите на съседната компания. Беше доста забавно да се наблюдава. :)

На следващия ден групата някак си се обедини (за мой ужас) около идеята да се ходи към връх Голям Купен. Времето отново беше прекрасно и след известно мотане наистина поехме натам. Фактът, че трябва да ида до там, при положение че никак не ми се ходеше (след предния ден бях твъдро решен, че качванията по върховете не са за мен) определено ми скапа настроението и известно време се носех като буреносен облак (за което се извинявам). Хубавото е, че в един момент Слави забеляза в далечината един скален масив и предложи да идем до там. Радост! Оказа се, че той е малко по-далече, отколкото изглеждаше, но ние въпреки това се разходихме до там. Оказа се доста приятен гранит и всички съжалихме, че не носим малко алпийски инвентар. Изненадващо, но всичките ми страхове относно водене на собствена осигуровка (или по-просто казано - традиционно катерене) се изпариха и моментално си начертах две-три ясни линии по скалата, които би ми било много приятно да изкатеря. Е, очевидно обаче това беше невузможно в момента, така че с Михаела, Слави и Весо си намерихме няколко боулдъра и се забавлявахме с тях. За пореден път установих, че не ме бива в боулдърите (е, то на фона на Слави и Весо какво ли очаквам), но поне беше приятно. Следващият път обезателно с краш пад и телена четка (имаше ужасно много и ужасно твърди лишеи които режеха ръцете по определено ужасен начин)!
Тръгнахме си от там рано, защото не знаехме колко време ще ни отнеме пътят обратно до хижата и след известно обсъждане, като истиски болни катерачи си избрахем най-лесният и безопасен път... А именно по хребета на скалния масив! Всъщност беше доста приятно и слязохме без проблеми. Пътят после пък се оказа по-кратък от колкото се бяхме опасявали, та имахме време за още една мъничка разходка преди да се приберем в хижата. И добре, че я направихме - отидохме до ръба на "чашата, пълна с мъгла". Беше много красиво. Ето една малка илюстрация (която определено не предава достатъчно чувството, но все пак).

Вечерта беше определено разбиваща! След като хапнахме и пийнахме, както се предполага взе да ни става скучно. Както можете да се сетите ни сърбяха ръцете да покатерим. И понеже сме си изобретателни копеленца... Просто си измислихме няколко боулдъра по масите! Ха-Ха! Да!
Ето и две луди глави по въпросните боулдъри:











Та какво повече да разкажа? Просто беше супер. :)