Лакатник

В събота с Мишка си вдигнахме раниците и хванахме влака в 10:10 за Лакатник. Качихме се на Алпийска и разопаковахме. В един момент самият мирис на варовика там ми плесна шамар, но бързо се осъзнах. Планът за деня беше простичък и скромен - Германеца. Имайки предвид, че преди две години се разходихме on sight по този тур, без да си дадем какъвто и да било зор, то не очаквахме да имаме никакви затруднения. За съжаление месеците далеч от скалите и особено от високите такива са си казали думата - изкачването не само не беше леката разходка, която очаквахме, а направо си беше изпитание за нервите. Сигурно съм седял половин час на мястото, което сигурно е пасажа на тура, ако трудността му би му заслужила името "пасаж". Бях се надишал като идиот, не смеех да стъпя на нищо, освен на прагове над един сантиметър, при това само ако имат хубав остър ръб. Поне пет пъти тръгвах да правя очевидното движение и се връщах обратно. Самата идея за падане ме шокираше. Единствената причина да успея да кача тура без най-мизерно да се хвана на някоя примка и да увисна е че от боулдърите наистина съм станал як като животно и мога да се набирам като пълен идиот. За съжаление това по никакъв начин не успя да помогне на нещастната ми психика. Стигайки края на тура се самоосигурих на двата клина, но за да се отпусна на тях ми трябваха около 10 секунди самонавиване.
Висях на два-три метра под ръба на скалите, вече сложил площадка и обрал Мишката, когато погледаът ми сам се плъзна по гледката пред мен. Реката блестеше на слънцето, а край нея се виеха релсите. Бях позабравил как изглежда гара Лакатник от високо. Много е красиво... Тогава изведнъж обратно си дойде усещането, което имах когато за пръв път катерих там. Не толкова радостта от изкачения тур, записаната точка, реализираният проект, колкото самото удоволствие от това да си на толкова безумно необичайно място - увиснал на скалната стена, вкопчен във въжето, на което виси свръзката ти. Малко страх, малко адреналин, малко странно спокойствие и малко радост. И малко гордост.
Хубаво е. Хубаво е да се катериш и да търсиш този странен, странен коктейл, който в края на деня ти позволява да затвориш очи, да въздъхнеш дълбоко и да отпиеш от заслужената бира.

PS: Ако всичко е наред другата седмица пак ще сме там. Не толкова защото искам. По-скоро защото трябва...

PPS: Лесни турове няма.