Интересна Враца беше

В събота най-сетне отидохме и на Враца. Не помня от кога не бях ходил там. Много ми се катереше нещо дълго, красиво и лежерно.
Има едно особено опиянение в катеренето на лесен маршрут, продължаващ въже след въже след въже... Има едно невероятно спокойствие и наслада. По време на такова катерене човек преминава в състояние на духа, което му позволява както си катери да поспре, да въздъхне, да се обърне леко и да се огледа. А гледката обикновено си струва - врачанските скали са внушителни и от пътя, но погледнати от 50-60 метра височина перспективата е друга. Можеш да видиш пропастта под себе си и да я оцениш подобаващо, след което да вдигнеш поглед към Централна Стена и да видиш, че тя продължава дас е извисява все така недостижима над теб. Някак успяваш да оцениш мащаба на скалите около себе си и може би дори да се почувстваш мъничко горд, че дори и твоята дребна особа в момента е част от цялата тази величествена гледка. И понякога се чувстваш толкова спокоен, че можеш да правиш всичко това докато си на три метра над последното включване и на метър-два под следващото.
Бях обзет именно от подобни въжделения когато се запътих към Враца и бързам да ви уверя, че съм доволен от деня абсолютно и безрезервно (най-малкото защото всички се прибрахме живи и здрави, което не е малко) преди да решите, че съм повече от съвсеееем мъничко разочарован. :)

Когато стигнахме на Враца набързо сложих една установка на Малката Врацà за Ива и Иво, след което с Мишката отпрашихме да търсим тур Карлово. След един ъгъл решихме, че сме го намерили и след известно замисляне аз поех нагоре по една много лесна полегнала плоча с големи стъпала към първия клин на тура, който се падаше на около 10-12 метра над земята. След като го достигнах се оказа, че... ами това всъщност не е нашия тур. :) Набързо траверсирах през един ръб към съседния винкел (спирайки само за момент за люта битка с един храст), след което се наложи да сляза и да започна отначало, за да не си прережа въжето на острия ръб, който току-що бях заобиколил. Започвайки от начало всичко беше наред - голям и лесен винкел, далечни, но смислено сложени лепеняци - идилия! Докато не се оказа, че десният ръб на винкела е... доста ронлив. В един момент изпод крака ми се откърти камък приблизително 12х12х10см. Успях да го задържа временно, докато извикам на Мишката да се махне от подножието (глупаво от наша страна да застанем изобщо по подобен начин, но от много време не сме катерили алпийско и сме позабравили доста; поне и двамата бяхме с каски...). След това просто го побутнах леко за да си падне докато внимаваме, а не след 10 минути когато въжето леко го забърше при някое поклащане. Нещото се стовари на по-малко от метър от мястото на което стоеше Мишката 2 минути по-рано! Много добре - никаква опасност за нея. Само дето падна право върху въжето и какво се оказа 2 минути по-късно го е уцелило много качествено - на около метър от средата (на 60 метровото ми въже!) имаше дупка в бронята през която се виждаше леко прерязана сърцевина. Мъка... Леко или силно повредена, повредената сърцевина е вън от играта. Също така вън от играта бяхме и аз и Михаела - с прерязано през средата въже никакви дълги турове не се катерят... Изпушихме по цигара под тура, събрахме си партакешите и слязохме при Ива и Иво на Малката Врацà. Малко по-късно се качихме при Любо, Кирцата и Зъбов на Малка Дупка, но това си беше вече разходка... Красивите дълги турове остават, уви, за някой друг слънчев уикенд.
Все пак съм доволен - загубата на едно въже и един уикенд е нищо, стига всичко останало да е наред... ;)

PS: Носете каски. Спасяват живота...