Some thoughts...

Хмм... Чудя се понякога защо катеренето толкова ми харесва?
Мисля, че е заради липсата на усложнения и недомлъвки - гладка скална стена с даден брой подходящи неравности. Или го можеш, или не. Нокой не ти търси сметка дали си минал тура или не - то си е за теб.
Да, има го и елемента на риска, но той сякаш не е толкова важен - рискът сякаш никога не ме е възбуждал особено. За разлика от предизвикателството :)
Но не типът предизвикателство, който е по-скоро състезание с някой друг - не, че не ми е приятно да знам, че съм по-добър от него/нея. Просто винаги ще има някой по-добър от мен, така че идеята "аз съм по-добър" просто губи смисълът си ако не можеш да осъществиш по-същественото "аз съм най-добрият".
Има обаче един друг тип предизвикателство - там си само ти. Ти и тура. Още една хватка. Вкарай коляното. Довърши това движение. Можеше и по-добре. Дръж, дръж, ДРЪЖ!!! Добре... Почивка... Кръвта, която тупти през ръцете ти... Гърдите ти са облегнати на стената и сърцето ти бие така силно, че имаш чувството, че се удря в скалата - показва и колко е силно и че още е тук и се бори. Просто е. Красиво... И няма лъжа, няма измама. Не можеш да излъжеш защото трябва да излъжеш себе си. А ти най-добре си знаеш защо не си успял да качиш тура - умора? болка? страх? Всичко е валидна причина, която трябва да признаеш пред себе си. Свикнеш ли да го правиш започваш да се усещаш по-истински. "Да, този път ме беше страх. Следващият път ще скоча и ще се хвана, ако ще и да падна, ако ще и всичко да отиде по дяволите!" И скачаш... И или успяваш или падаш. От теб зависи... От никой друг... Та нали именно в това е красотата на успеха? :)