За катеренето и гнева

В неделя бяхме на Лакатник, но не катерихме. Да, подрапахме тук и там, но нищо не изкатерихме. Защото катеренето е състояние на ума, освен чисто физическото набиране по скалите. Катеренето е преодоляване - на трудности, на страхове, на себе си... Чисто физически всеки може да катери. Чисто физически.

Забавих писането на този пост за да изчакам Нешка да даде снимките, а и за да попремисля кое как стана.

В неделя групата се нацепи, нямаше никаква координация, турът, на който Трифон пусна установка (Скорпион) не беше преценен и никой не можа да направи повече от първото движение. За успокоението на нервите ми не помагаха и групата зяпачи (двама от които - бивши катерачи с порядъчно самочувствие), чието основно занимание май беше да ни обясняват колко елементарни са движенията, които не можем да направим. С искрено удоволстви, примесено с порядъчна доза злобичка ги гледах как се изтърсват от същото това място и същото това "елементарно" движение. Жалко, че най-устатия се оказа, че не е катерач (било то и бивш), а само си плямпа. Него много исках да го видя как си тупва на добре закръглените задни части... :)

В един момен се вбесих от нищоправенето и от факта, че Трифон седи и си плямпа, а от половин час е казал, че ще пуска нова установка. До такава степен се вбесих, че метнах едно въже на рамо, награбих наличните примки и строих Мишката да тръгва с мен да ме осигурява. Има един тур (тур номер 8 - не му знам името, но май е Перфектният ръб или нещо такова) на който съм се наточил. Хич не ми е по силите, но бях бесен. Естествено, всичките кибици се повлякоха след нас. Беше интересно усещане - смесица от бяс, страх и чист адреналин... Защо? Ами защото тръгвах да водя тур на скала за пръв път в живота си, бях с чужди еспадрили и чужда седалка (моята екипировка остана пак на стената), тура не ми беше по силите, осигуряващият ми беше супер неопитен (не че Мишката нямаше да се справи - ако мислех, че няма да се справи нямаше да си оставя живота в ръцете и), имах прекалено малко примки и на всичкото отгоре беше валяло и тура беше порядъчно мокър на места. Абе направо идилия! В края на краищата ме хвана Трифон и аз изводих първите 4 примки. После се стига до един песъчлив и ронлив таван, който май е 7ма категория. Там се спрях, поогледах го, пробвах малко и реших, че няма да мога да го кача. И слава Богу. Трифон доизведе тура и тръгнах да го катеря на установка. Стигнах пак до същото място - до тавана. Опитах това-онова. Изпсувах и натиснах. Една хватка ми остана в ръката... Опитах пак - луд умора нема! И... За пръв път на скали просто паднах... Не до земята, но все пак паднах. Ако бех опитал в беса си да изкатеря този таван като водач сега нямаше да пиша тук. Щях да съм се наденал по особено жесток начин на скалите 2-3 метра надолу. Инуицията ми спаси живота. Пак. :)