Черни

Най-после качих Черни връх!

Сега съм ужасно изгорял на раница и очила - супер смешен съм - целия на петна, но пък си струваше.

Денят започна отвратително като още в леглото се чудех дали да не звънна на хората да ходят без мен - бях спал 3-4 часа и хич, ама изобщо не ми се ставаше! Ама станах. Направих си една кафеварка кафе, хапнах една филия и тръгнах. И то се почна - бях изпуснал 88 за минута-две и по случай, че е събота чаках към 20 минути, а вече закъснявах. В Малдост пък само изгледах 111 как заминава. Добре, че е редовен. После направих диво мазало, включващо ходене до: пътя за Симеоново, Симеоновския лифт, пеша до ОколоМръсното и по него до пътя за Драгалевци, а от там (най-сетне!) - Драгалевсия лифт. На няколко пъти нервите ми за малко да не издържат и да си хвана такси към вкъщи... Но не го направих - засякох вярната дружина на Бай Кръстьо (догоних ги с лифта - те си бяха пеша от долу). И се понесохме към върха - Мишката и Влад, Вальо, Аби, Борис (брат и) и моя милост. Няколкото планинарски съвета, които Мишката беше подхвърлила веднъж съвсем случайно на Лакатник сега се оказаха безценни - скоро хванах подходящо темпо и стъпка. За ефективността на начина на ходене съдя по това, че първата истинска умора и лека болка в краката дойде едва на стотина метра от самия връх. А аз си мислех, че ще се смачкам доста, доста по-рано.
Както и да е - пихме чайчета, гледах си треви, папрати и мравуняци на воля. Яко.

На върха: Първата ми работа горе беше, естествено, да се покатеря на най-високата скала! Само че там ходеха всички и аз нещо не се почувствах точно на мястото си. Слязох и се огледах. Моментално си харесах друга скала - сбутана от едната страна на станцията и малко извън вниманието на всички наоколо. Когато отидох до нея... Ах, каква гледка! Надолу се бяха ширнали едни зелени склонове... не е за разправяне. Веднага скочих да се покатеря отгоре, но... изненада! Тази скаличка май не е за всеки... :) Не, че е невъзможно да се качи без еспадрили, но... определено не е лесно и безопасно. Хе-хе... По едно странно (как пък не!) стечение на обстоятелствата, познайте какво си носех? Хи-хи-хи... Мдам! Че как ще тръгна към Черни връх без еспадрили и магнезий!? :))) Моментално си скочих в еспадрилките и изприпках отгоре. Ммм... Това е вече друго нещо. Тук вече се почувствах добре. Толкова добре, че след като се наситих на гледката просто се проснах на тясното връхче и оставих Слънцето да ме гали.

На връщане имаше приятна изненада - боровинки! Не преядохме с тях само защото се осъзнахме и тръгнахме бързо-бързо, че иначе щяхме да слизаме от Черни по мръкнало... :)

Мдам, беше един хубав ден. Жалко само, че мрачният ми вид не ме напусна през целия ден и не успях да покажа колко приятно ми беше. Просто... хех... Просто това съм аз - понякога съм такъв.