Един хубав ден

Вчерашният ден беше интересен - забавно-размазан.
Системната ни администраторка имаше рожеден ден (да и е честит!) и се появи на работа с бутилка Bacardi Superior, Ice-а изстиска лимони и 6 доволно големи порции Cuba Libre се отправиха към народа в офиса. Липсата на закуска (или минималната такава) ми се отрази доста добре - цял ден бях леко и приятно замаян от хубавия ром. Просто супер.

В късният следбед се отправих към стената със солидна доза колебание - все още ми беше замаяно и не ми беше много ясно колко ще мога да катеря и няма ли да се скапя. Два бързи, много силови траверса обаче май изгориха алкохола до капка. След това остана само спокойствие, топлинка и малко непукизъм.
Двама познати от Камен Бряг катереха един тур, който бях тръгвал и бях водил до четвърто включване. Поговорихме си за тура и аз взех, че се ентусиазирах и като пристигна Митака го хванах да ме осигурява. С висене на всяка примка, не малко треперене и една спирка по пътя специално за да си сложа накитниците качих гадното турче. Далеч по-забавно е от стандартния вече "десен тур", който всички катерят като най-лесен. Слязох от тура малко безрадостно - без чувство за някакво постижение, въпреки, че се чувствах доста добре - "едно добро катерене...". Не обичам да cheat-вам. А излизането изпод тавана май го направих само защото Митака ме беше обрал изкъсо. Нищо де - следващият път ще си го кача чисто. :)
След това малко помежду другото си изводих десния защото Ива искаше да катери на установка. Изненадващо спокойно и делнично се чувствах там. Трябва да покатеря още турчета... :)
Но за това качване на десния тур трябва да се отбележи едно нещо: Михаела ме осигурява. Милата, колко сащисана изглеждаше, пък и аз взех, че и се навиках по пътя нагоре. Не сиках, защото ме осигуряваше добре, ама пък като вися на кофти вклюване, а тя не и дава достатъчно въже за да включа? Както и да е - беше забавно и приятно. От тук нататък ще я карам да ме осигурява колкото се може по-чето, защото го може и го прави добре, но трябва да свикне с усещането за да не се паникьоса ако хвана да направя някое голямо падане.

--------------

Мислех си... Един post на Ники ме накара да си спомня защо толкова обичам катеренето все пак. Онова особено чувство на чистота - "или го можеш, или - не". Ти и тура. Всичко друго отива някъде назад. Не че не го помниш или не мислиш за него с онази досадна локвичка неизключваемо съзнание на дъното на черепа си, но то сякаш е в някакъв друг живот. Тук и сега е само гадната хватка на която си се вкопчил, отчаяното чувство, че ей-сега ще паднеш и далечната хватка, която трябва да докопаш. Главата ти се изпразва от всичко друго, псуваш и скачаш...
Има някаква особена красота в самата идея.