Имитирайки учене...

Уча. Ето ме - уча. Е, добре де - почти... Да, точно сега не уча, ама по принцип много уча! Не точно тия дни... Ама пък ако знаеш колко съм учил едно време!!! Да бе, знам че трябва да сядам. Ей сега. Почти веднага... Само малко да...

Докато така старателно учех днес естествено върших и какво ли не друго. Цял ден гледам как се сваля едно филмче с Chris Sharma, дърпам някакви клипчета, ъплоудвам снимки...
Междувременно случайно се залутах до един блог, който не бях посещавал от много време. Не че напоследък изобщо чета блогове - не знам защо, но нещо не се получава и следенето на блогове е отишло по дяволите. Но както и да е - нещо съм доста резсеян... Целият този пост е защото видях едно много хубаво стихотворение в блога на Lanfear. От самия й блог можете да го прочетете тук. А иначе ще си позволя да го сложа и тук:


Към Музата

Къде си музо, дето идваше
във стаята ми всяка нощ?
Къде си? Дето ме събуждаше
и даваше ми сила, мощ?

Къде нощуваш? Кой сега те гали?
И кой ти сипва питие?
И спомняш ли си ме?
Едва ли...Ела си! Ще изпием по кафе.

Ще ти разказвам своите неволи-
какво сега държи ме да не спя.
Нещастия и щастия, раздели
и слепи страхове ще споделя.

А ти ще ме поглеждаш изпод вежди,
склонила мигли ще ме разбереш.
В сърцето ми ще посадиш надежди,
наместо тръните от лепкав скреж.

И тихо, неусетно ще ме отнесеш
във свят незрим на чудеса.
Мечти, желания ще донесеш,
ще литнем в чудни небеса.

Ела си Музо! И не ме оставяй,
да бродя сляпо в утринта.
В часа, когато Слънцето се пали
тръгни! И да изчезнем без следа.