Friday, May 12, 2006

Задача!

Утре отиваме на Лакатник. Да, отново...
Тази година не съм падал от тур. Било ме е страх, но по гръбнака ми още не са полазвали студените тръпки, които крещят "Умираш!!!" с цялата сила на първичния инстинкт. Започнал съм да го раздавам леко. Твърде леко... Май съм отвикнал да се боря със себе си. Затова... Задачата ми за утре е да пробвам нещо, което е твърде трудно за мен. Трябва или да успея, или да падна - никакво предаване по средата...

Защото иначе какъв е смисълът...?

So here I am
In solitude I stand
I've got dreams inside
I need to realize
My faith has grown
No fear of the unknown
No more

No more


4 comments:

Anonymous said...

Не винаги става въпрос за предаване, все пак! пПонякога е добре, когато имаш възможността, да се огледаш, да прецениш, да избереш. Така не просто стигаш до края жив, а и не стигаш със сетни сили. Не си минал тура със стиснати зъби, а с усмивка. А може би и на тура му е станало топло от вниманието, което си му отделил. Той може да е само парче скала, но това не означава, че трябва да го игнорираш, дори и точно този тур в точно този момент да няма много смисъл...
Друг път се налага да стиснеш зъби и да 'преджрапаш' през трудния момент. Тогава наистина или успяваш, или падаш... но пък не е хубаво през цялото време да не приемаш варианта за компромис.

Изобщо, катеренето си е наука за живота. И не през вички прости хватки се минава с небрежност.

Anonymous said...

Ох, да! Нали знаеш, че съм подробна.

И страхът не винаги е лош съветник, особено когато е овладян...

А смисълът не е да се пребориш със себе си, а да се опознаеш... май... нали не тръгваш за да стигнеш, а за да видиш какво има там :)

ro-tex said...

Да, но напоследък нещо ми липсва развитието... Някак не се чувствам достатъчно добре с шестиците на Алпийска. Не че не е приятно напротив! Преди време се молех да изкатеря няколко тура, дето да са ми леснички - да покатеря за простото удоволствие от катеренето - без да се мъча. Е, покатерих... Само дето взе малко по малко да ми липсва предизвикателството и задоволството от покорения връх. Нали знаеш как един покорен връх вече не е толкова висок? Е, след десетата шестица започва да ми се иска да направя седмица. :))) Само дето (както забеляза) опитите ми за сега не дават плодове. Така че ще трябва да се постарая повече. :)
(айде стига толкова, че го ударих на лафче...)

Anonymous said...

Да, знам за покорените върхове и това колко са високи зависи от погледа ти (вземи Трифон примерно). Дано н егледаш и живота през този си поглед. Иначе ще загубиш твърде много :(