Намам желание. Нямам сили.

Нямам желание. За нищо. Само да избягам. Няма голямо значение къде. Камен Бряг и Боженица са двете райски кътчета, накъдето отплува съзнанието ми в мечтите си за край на всичко това.

- Всичко кое?
- Ами не знам, всъщност. Просто всичко.

Нямам желание да работя. Не, не се смейте, знам че вие нямате желание. Само дето аз обикновенно имам. Нещо повече - не мога да работя. Опитвам се. Кодът бавно, с усилие се плъзга по екрана. Едва-едва се намърдва в главата ми, сякаш с наудоволствие. Боря се с него като безумец-скулптор, опитващ се с чаена лъжичка да извае калъпа за огромна бронзова статуя. Възможно е да стане. Ако се опитвам наистина старателно и ако имам нужното време ще стане. Само дето е безумие...

Нямам желание да говоря с хората. Приятели, познати... Всички те с всичките им радости, проблеми, желания и претенции. Всички те, които съставят мъничкият ми свят...

Преди известно време в един случаен разговор с Надя й казах, че не са ми останали вече никакви приятели извън малката групичка катерачи. Тя просто се усмихна и каза, че това е нормално. Значело, че аз съм си аз. Вероятно е права.

Дълго време единственото ми спасение от "всичкото" беше катеренето. Вчера установих, че в момента и то не може да ми помогне. Или поне аз не можах да го накарам. Опитах се - отидох на стена, дръпнах няколко лесни боулдъра. Опитах нещо трудно. Почти стана. Опитвах всякакви неща. Но нищо не ми носеше радост.
Само все повече и повече ярост.
Тренировката ми завърши със случайни серии от безсмислено агресивни серии движения. Абсурдно трудни и силови комбинации. Опитвах се да се смажа, да се свърша, дори да се претоваря до контузия, до падане, до невъзможност да стана и да продължа. Е, дори това не се получи.

Не знам нито какво да правя, нито дали има смисъл. Все още си казвам, че предстоящото ходене на Камен Бряг ще ми помогне, ще ми прочисти главата, ще ме излекува от всичко това. И колкото повече се приближава то, толкова по-малко си вярвам и толкова повече ми се струва, че проблемът е доста по-сериозен от досадната, стара и скучна умора. Тази умора сякаш е друга. Всеобхватна... И ако този Камен Бряг прилича на миналогодишния не знам дали изобщо ще го издържа. Просто един ден ще си взема чувала и ще тръгна нанякъде.
Някъде, където няма хора, няма телефони, няма време...
Някъде, където няма нищо.