Един прекрасен ден в Heidelberg!

Прекарах цялата вечер след работа сам в Heidelberg. На разходка. В началото имах известни съмнения, че може да ми е скучно, самотно, изгубено или нещо подобно, но те доста бързо се разсеяха. Може би има нещо вярно в думите на Михаела, че съм единак – понякога наистина ми харесва да оставам сам и тотално го предпочитам пред каквато и да било компания. Е, може би не напълно, тъй като никое щастие не е пълно ако не е споделено, както се убедих за пореден път днес.

Много е хубаво да се разхождаш сам из непознат град – можеш да завиеш във всяка пряка, да погледнеш зад всеки ъгъл, да се мотаеш или бързаш колкото искаш и днес аз се възползвах от всяка от тези възможности. Тръгнах по Hauptstraße (т.е. главната туристическа улица) и кривнах в първата интересно изглеждаща пряка. От там се озовах при реката, минавайки покрай няколко тихички заведения, които до толкова допаднаха на вкуса ми, че за малко цялата разходка да свърши в някое от тях. Е, не стана така и продължих напред, осъзнавайки нещо важно – бях на идеално за снимане място, в идеално за снимане време (късен следобед/ранна вечер в която светлината на залязващото слънце пада меко и разсеяно по сградите от червен пясъчник) и дори имах оригинална идея за визия на сградата край/през която минавах. Извадих фотоапарата си и тъкмо да запечатам кадъра, когато... ми свършиха батериите! Трябва да се отбележи, че с тези батерии правя между 200 и 350 снимки. А сега ме изоставиха на идеалното място, по идеалното време с вече оформена идея. Е, шанс... Казах си, че вероятно така е трябвало – всичко да остане в чистия спомен. Мисълта да си купя батерии и все пак да снимам прехвърча през главата ми за част от секундата и беше мигновенно отхвърлена – щом са свършили, значи са свършили и толкова.
Последва абсолютно случайно лутане из интересни и не толкова интереси улички, площадчета и подобни. И тогава се сетих за Матиас! Матиас е един немец, когото срещнах преди няколко дни, птново в Heidelberg. От много, много далеч му личеше, че е виновен, най-вече по големия червен crash pad на гърба му. :) Моментално го налазих и го заразпитвах какво има да се катери наоколо, как се стига до там, от къде да си купя гидовник и т.н., като в крайна сметка той ме заведе до местния катерачен магазин. Та сещайки се за него се сетих и за това, че насред самия град има боулдъри! Беше ми обяснил много мъгляво горе-долу в каква посока са и толкова, но на мен и това ми стигаше – просто поех наслуки без да знам нито пряката, по която трябва да завия, нито пък той беше дал някаква насока как точно се стига до там. Но, както знаем, съдбата обича смелите! След 15 минутино изкачване на случайно изпречил се пред мен хълм вече се бях уморил, плувнал в пот и се бях отказал от така и така абсолютно безнадеждното търсене на боулдъри. Точно в този момент видях, че по пътеката по хълма бавно и спокойно се изкачва едно момиче с колело... Хмм... Нямах много за губене – когато стигна до моето нивои зави в другата посока а настигнах и направо я попитах дали наоколо има нещо за катерене – “Oh, yes, there is!” и широка усмивка – ммм, радост! След няколко реплики стана ясно, че и тя, разбира се, познава Матиас и той вече е разказал за срещата си с мен. Яко, а? :) И след това стигнахме до боулдърите... Holy sandstone! За разлика от Боженишкия, Heidelberg-ския пясъчник е червен и се цепи на плочи. Огледах се, поседях, позяпах как хората катерят и в крайна сметка се примирих и си тръгнах – следващият път определено ще си взема еспадрилите и магнезия, независимо къде отивам! :)
На този етап реших, че вече е време да се яде – минаваше 8, а аз бях гладен като вълк. Е, мина известно време докато ми се отвори парашута – търсих храна в продължение на 45 минути (бях се забил в модерната, т.е. не-туристическа част на града) и първото заведение, което си харесах – Merlin, се оказа коктейл-бар. Второто се оказа ресторант към четири звезден хотел и... ъъъ... абе тръгнах си. :) На третото място вече сполучих – сдобих се с печена наденичка с картофено пюре и разни други неща – един от баварските специалитети на заведението, както и с хубава порцеланова халба Löwenbräu. Е, бирата не беше Hefe Weiss, но все пак беше супер. (Ммм, ще ми се да ми се намираше още една докато пиша това. Мне, в мини-бара има само Heidelberger – няма да рискувам с нея...) За да попълни наборът от впечатления за вечерта до мен седна една компания немци и се заприказваха все ендо ме няма. Пикът настана, когато по улицата мина една жена, очевидно не с всичкия си, която говореше на хората и на света, като цяло. Сигурно нищо хубаво не е казала, защото хората я гледаха доста потресено, а единствената дума, която разбрах беше Scheiße. Думите, обаче, не бяха интересни – гласът, гласът й беше... неописуем! Беше говорила толкова много, че беше придобила странен дълбок и съскащ тембър, който се чуваше призрачно близо, дори когато ни отмина далеч. Eerie, eerie voice… Никак няма да се учудя ако отново чуя този глас в някой ужасяващ кошмар. Господи, сиурно с такъв глас са говорели истинските жреци и жрици в дълбок транс, изричайки ужасяващи предсказания. Eerie…
Отърсвайки се от всичко това станах и се отправих към последната си дестинация в Heidelberg – Hard Rock Cafe! Нямах вече почти никакво време, а и немската бира ми се отразява повече от българската, та не исках да рискувам със скорострелното изгълтване на още една бира. Все пак имах тепърва да се прибирам, а никога не се бях сблъсквал с немския транспорт. За това се задоволих с едно кафе, но пък на правилното място и гарнирано с правилната музика. О, мястото си струва! Мда... :)
Вече доволен се отправих към трамвая, с който да се прибера в Leimen, когато на вратата на кафето за малко да се сблъскам със... Светла! Една позната, която живее(ше) в съседния район на Дружба. Ха ха ха! Мда, никога не знаеш къде кого можеш да срещнеш. Оказа се, че тя е пристигнала от Karlsruhe за концерт на Kelly Family, който пък бил проведен... на 20-30 метра от мястото, на което аз вечерях – точно в църквата, на която се радвах, че украсява така добре пейзажа пред мен! :)
Е, с това посещението ми в Heidelberg наистина приключи и 45 минути по-късно вече пресичах Leimen на път за хотела си, където пиша това.

Много, много готин ден – да му се ненадяваш!