not-Climbing in the rain

Дойде време да отделя 10 минути за да разкажа какво ни се случи този уикенд.

Всичко започна в събота вечерта, когато с Мишката тръгнахме за Лакатник да гледаме факелното шествие по случай празника на градчето. Само че поради тъй "радостното" събитие наречено мач между Левски и ЦСКА (да пукнат дано всички пияни-заляни футболни фенове, тяхната кожа...) трафикът беше прекрасен и Мишката стигна на гарата 3 минути след като влакът беше тръгнал. Без факелно шествие за нас...
Нататък продължихме по план - седнахме в заслона на Алпийска, пийнахме малко (доста малко всъщност), изядохме един козунак и отидохме да спим на една полянка. На сутринта ни посрещна хубаво слънчево време - идеално за катерене. Само дето то изтрая точно докато слязохме до заслона - там ни застигнаха първите талази дъжд, който в последствие така и не спря.
Никога не сме се отказвали лесно! Решихме да идем на Боженица, защото там вероятно беше сухо. В един промеждутък на слабо ръмене слязохме до колата и се засилихме към Боженица. На километър-два от Лакатник дъжд вече нямаше - явно валеше само там. Тъкмо разказах на Филип и Алекс за новия катерачен обект в района - Оплетня и пак навлязохме в дъжд. Около километър по-късно видяхме и табелата на село Оплетня... (Има ли смисъл да уточнявам, че около три километра след Оплетня времето бе слънчево и прекрасно?!)
"Тъп, но упорит!" е казал народа и е бил прав - продължихме към Боженица под ярко слънце и във все още добро настроение, дори обнадеждени. Всичко беше весело и прекрасно по пътя и дори видяхме нещо доста интересно - едно поле на което бяха накацали цяло ято щъркели! Успях да преброя около 16. Много яко!
Бяхме почти стигнали до отбивката за Боженица (може би на 4-5 км от нея), когато с ужас забелязахме серията малки капки по предното стъкло. Над самата отбивка леко си валеше... Все пак отидохме до селото с надеждата, че ако е облак може би евнтуално би могло там дори и да не вали. Но не би - валеше си. Леко, спокойно, напоително. Мамка му.
Е, тъп - тъп, упорит - упорит, но все пак идва време човек да погледне истината в очите и да се примири. Час и половина по-късно бяхме в София...
Само дето великата ни история не свършва до тук! Някъде по пътя ми беше хрумнало да разкажа на Филип за доста гадния катерачен обект точно до София - Белидие Хан и ето че сега той се сети за това и се хвана като удавник за сламка - "Let's go there! Maybe it will rain again, maybe it won't! We can at least look at it..." Е, речено-сторено - след известни преипетии и малки навигационни грешки (които така или иначе си ни съпътстваха през целия ден) се озовахме на Белидието, където... можете ли да познаете? Не, обзалагам се, че не можете! Където не валеше! Е, беше валяло по-рано, но за сега си ставаше! Не е истина, нали? И аз така мисля...
Та така... В крайна сметка упорството доведе до един приемливо положителен резултат - поощрителната награда за упоритите беше мъничко катерене (за самото катерене няма да обяснявам, че има да псувам до утре...) в студа и калта.
Е, и това е нещо все пак! ;)