Наше село

Движейки се из БГ блогосферата научих, че лицето Ангел Грънчаров било издало книга. Интересно. Дори я е изпратил тук-там на разни хора с идеята да напишат по някоя рецензия. Засякох съответната рецензия в блога на Майк Рам. Трябва да се отбележи, че тя е написана в характерен леко пренебрежителен стил, предизвикващ доста бурна реакция от страна на Грънчаров - възражения, обиди и дори един отговор, който си е направо директна препечатка на негов пост. Беше ми интересно да прочета заформилата се дискусия - от части защото темата ме интересува (книгата нищи българския народ и народопсихология), от части защото ми беше интересно каква ще е реакцията на автора. За самата дискусия няма да пиша - можете да я прочетете тук и тук. По-интересното за мен беше да посетя отново блога на Грънчаров и да се докосна още веднъж до уникалния му начин на писане. Свежа глътка въздух сред скуката! Наистина грабва вниманието! Е, да - през повечето време се чудиш как да си вдигнеш ченето от масата и дали наистина си вярва като пише такива глупости, но пък не може да се отрече, че те приковава моментално!
Замислих се защо изобщо отворих въпросния блог, след като бях предварително наясно що-годе какво ме очаква и ми просветна. Ако приемем, че блогосферата глобално е един свят, то нашата си българска блогосферичка е нещо като нашето село - хората малко или много се познават, знаят какво да очакват един от друг, поскарват се, попсуват се - както си трябва. На фона на гореописаната селска идилия блести една личност, която не търпи пренебрежение - той е човек, когото или обичаш, или мразиш, или се спукваш да му се хилиш... Тоест той е еквивалентът на нашият малко смущаващ и от време на време доста дразнещ, но въпреки това обичан селски идиот, който мине се, не мине и ни изтърси поредната простотия на която да се посмеем. Или на която да се ядосаме. Или която да ни вдъхнови като извор на мъдрост (те идиотите са много добри в мъдрите приказки).
Както е казал народът: всекиму - своето...