Saturday, September 17, 2005

Небе. Облаци.

Синьо-бяло-сиво-оранжеви облаци, ясно очертани, размити, усукани и преплетени. Всякакви форми, размери и цветове. Изпълнили са цялото небе над планината.
Красиво е. Прекалено красиво...
Искам да мога да се отпусна да седна и да ги погледам. А не мога. Прекалено са красиви за мен - прекалено силни за да ги изържа.
Както онзи залез, но тогава беше друго - бях много по близо до повърхността и не приемах нещата достатъчно дълбоко за да може той да ме порази до онази безсловестна парализа в която се чувстваш така блажено нищожен пред умопомрачителната красота пред теб.
Красотата, която не забелязваме... Не я забелязваме, защото си мислим, че вече сме я виждали. А не сме. Да, поглеждали сме към нея и може би дори сме я видели тогава, но... В спомените е останало само поглеждането, но не и тежкото, всепоглъщащо усещане, което те завладява когато се изправиш пред нещо толкова красиво, че ти спира дъха.

Искам да имам силата и спокойствието, вътрешния мир да мога да седна и да погледна към такава красота. И да се усмихна.

2 comments:

Apodemus said...

Трудно е. Толкова е трудно, че имаш чувството, че за миг целият свят се завърта, размива се, губи ясните си граници... граници на образи които не съществуват, граници само в собствената ти глава. Трудно е да се усмихнеш когато Светът те зашлеви така нежно и същевременно толкова жестоко.
И само мир не стига. Аз намерих мира, там застинала без дъх пред онзи залез, но не можах да се усмихна...
Нужно е още. Нужна е и чистотата. Онова усещане за чистота когато нищо не дължиш и нищо не си оставил по пътя.
Само така можеш да се почувстваш част от красотата наоколо и да се усмихнеш.

ro-tex said...

Да, нужно е...
Нужно е да си "квит" с целия свят - никому нищо да не дължиш и нищо от никого да не чакаш. Само дето малко трудно се получава тоя номер.
Нищо де - още не съм спрял да се опитвам, а мисля, че и ти не си :)
Какво да направя - аз съм глупавичко и оптимистично :) ;Р