Monday, September 26, 2005

Лакатник и истинското катерене

Е, след вчерашния ден вече спокойно мога да се нарека катерач. Не за друго, но...

За пръв път водих тур!

Но хайде да разкажа за деня от начало:
Срещата в 8:30 на ЦУМ не беше особено щастлива, защото за малко да не идем никъде - хората бяха ходили предния ден на Враца и такава вода и кал ги беше газила, че не им се и помисляше пак да ги вали. Все пак се реши, че ще се ходи на Лакатник, на Вражите дупки. Аз посрещнах новината нацупено, защото това е обекта, който най-много сме катерили и започва да писва. Както се оказа по-късно - не съм бил прав.
На тръгване за пръв път видях новата кола на Габи и щях да падна - Mazda6, страхотна машина... Какво ще й се случи по разбитите пътища просто не ми се мисли... :(

По време на пътуването Михаела разказваше за сватбата от която току-що се връщаше. Дори не беше лягала след нея - направо от купона, та на влака, а от там - през вкъщи за сандвичи и после на ЦУМ и към скали - луда! :) Милата, цял ден й беше студено и й се спеше ужасно. Това, обаче, не й попречи да качи Цепката. :)

И като споменах Цепката, вече мога да се похваля - след като я качих на установка, реших, че ми е скучно и че мога да се пробвам да я изводя. Първоначално бях хванал Мишката да ме осигурява (нека свиква :) ), но тя беше мног заспала и не искаше особено, та помолих Габи. После - първа примка, втора примка... Ля-ля-ля! И вече бях горе! :) На слизане се замислих, че това е последното, което ми е липсвало за да мога наистина да кажа, че съм катерач, а не просто някаква шматка, дето се мота наоколо и се прави, че катери. Да, доста хора са ми казвали, че катеря добре, но до този момент просто не се чувствах... хмм... доволен от постиженията си? Не знам. Важното е радостта от постижението. А тя беше бавна и кротка - спокойната осъзната радост от постигната цел. Приятно е... :)

Сега докато пиша усещам, че сякаш не съм забелязал много от това, което се е случвало около мен през този ден. Малкото, което наистина помня е колко й беше студено и как й се спеша на Мишката, влагата и лекото приръмяване от време на време, което, слава Богу, не премина в истински дъжд, който да ни спре катеренето. Останалото... it's just a blur...

След Цепката Ники и Ирина предложиха да ходим да покатерим в самото начало на масива, където има 3 чисто нови тура. Аз бях набрал скорост и, без много да му мисля, казах че няма проблем - аз ще ги изводя. Турове, дето никога не съм виждал преди... :) Като казах на Габи какво смятам да правя той така ме изгледа със съмнение, че... Ама не се отказах! :) Не ми се разказват подробности, но резултатът на края на деня бе следният:
- един тур, качен на установка (Цепката);
- един изводен тур, който съм качвал преди (пак Цепката);
- един изводен тур с едно увисване;
- един чист on-sight;

Не трябваше да вися на втория тур - щях да го кача и така, но... тура ми дойде малко психарски, а и хич не се замислих за on-sight, red-point, flash и т.н. категоризации на воденето. Просто водех, все още опиянен от идеята, че съм победил страха си. Както гласи новото клише на компанията:
"Всичко е психика!" :)

2 comments:

tequilablack said...

preodoleesh li strara si togava stava strashno ....

ro-tex said...

Може би. Има ли обаче друг начин да стигнеш до границите на възможностите си? Винаги, когато се стремиш към максималното става малко страшно и малко опасно. Понякога не малко. Когато си на 70 метра от земята и се държиш за нищожно ръбче страхът е винаги кацнал на рамото ти - готов да те сграбчи. Също като Смъртта, която винаги е на метър зад теб и може във всеки един момент да те потупа по рамото. Въпросът е когато това стане да си кажеш "Е, определено беше един добър живот."