Monday, October 17, 2005

По Урвич

Урвич е един доста приятен тур. Три въжета, общо 100 метра. Категория: 6-

Тръгнахме спокойно и без да бързаме. Чист, гладък, твърд варовик - просто прекрасно. Гледката към отсрещния масив също не е за изпускане. Малко ми липсваха примки, та тук-там пропусках да се включа, но това само правеше катеренето по-интересно - "Тук мога ли да изпусна клина? О, следващият е прекалено далеч, не..." Някак си това те кара да свикнеш да си гледаш тура, да го преценяваш, да виждаш как ще го изкатериш... Хубаво е. Има го и моментът, за който ми говореше веднъж Слави - когато катериш като водещ си много по-концентриран, погълнат от тура. Всяко движение е важно, всяка стъпка се подбира, изтикваш страха от главата си, защото само пречи... По време на целите 3 въжета само веднъж се замислих, че може да падна и паниката за малко да ме сграбчи. Три метра над клина не е мястото за такива мисли...
Михаела беше перфектният осигуряващ - никъде не ме задържаше, никъде не ме държеше недостатъчно обран. Самата тя каза, че се е притеснявала само до края на първото въже.
На втората площадка беше весело. Реших, че заслужаваме малка награда (и още няколко минути да се насладим на гледката спокойно). Наградата - една цигара. :) Може и да изглежда смешно, но спомена за смеха и щастието в очите на Михаела като й казах говори за нещо съвсем друго... :) И така... висяхме си неудобно сбутани на висяща площадка на 50-60 метра над земята, запалили по цигара и се наслаждавахме на гледката. А инвентара? Цигара около всички тези въжета и примки не е най-добрата идея, та бяхме забавна гледка - как си тръскахме в празна кутия с маниакално внимание нищичко да не изпадне отвън. Беше забавно... :)
На третото въже имаше изненадка - няколко метров дюлфер и в средата му - клинът. Купон просто. Въпреки, че бях доста уморен, след като влязох в дюлфера беше просто супер - идеална стабилност, дълбок, гладък, остър ръб... След края на цепката минаваш в съседната и продължаваш... Не, не мога да го опиша с думи. Самото чувство да избираш пътя си по скалата, да поглеждаш надолу и да виждаш едно въже, края на което се скрива някъде под скалата и да знаеш, че Михаела е някъде там долу, стиснала другия край, взираща се нагоре...
В края на въжето клиновете свършиха. Закачих и после просто не виждах следващ клин, а нямаше площадка. Просто продължих с надеждата, че там някъде горе има нещо. Интересно е какво се случва с психиката ти, когато катериш и не знаеш горе има ли клин или няма... Тогава целия свят се свива в няколкото метра скала пред теб и надеждата, че тази мизерия, на която си стъпил няма да поддаде. :)
Останалото е ясно - горе все пак имаше площадка, качихме се, спуснахме рапелите (откачах въжето от две дървета и един храст) и слязохме при народа долу.

Някак си не ми останаха емоции за да допиша заключението на този пост. Май всичките ги изгорих при спомените за самия тур...

Хе-хе... Показателно би било да кажа, какво ми се случи вечерта:
В момента, в който си легнах и затворих очи пред тях имаше само красива сива скала, криволичещи цепки, чупки и джобове, всяка неравност и грапавина - ясна и отчетлива. Всичко това препуска пред погледа ти и те замайва... Сякаш цялата красота на деня не ти е стигнала. Просто шеметно... :)

0 comments: