Лакатник -> no pain - no gain!

Добра си покатерихме днес. Времето беше хубаво и топло, само мако духаше, но иначе пък щеше да е жега. Бойният дух беше на ниво. Аз си минах две седмици on sight и съм доста доволен. Поздравленията са за Мишкате, за дето ги мина след мен на установка. Това лакатнишките седмици са една малко по-различна работа. Дет' се вика "тая работа (лакатнишката) не е като оная работа (боженишкта)".
За разнообразие в кръчмата на гарата почти стана бой. Един се мъчеше да се сбие, мъчеше се, ама накрая дойде едрия чичко, дето бачка там и като му мацна един сочен шамар зад врата! Леле, беше точно като в описанията за пред-индустриалното общество - нали все описват как майстора перва чирака зад врата. Та тоя (иначе доста мил) чичко кат' го лепна тоя гамен зад врата и направо си го насмете вън. Не се върна вече... Беше забавно. :)

Днес също така си повторих един тур, дето катерих предния път. Особеното е, че го катерих в нов стил - off sight! То е като on sight, само дето турът се катери по тъмно (аз го катерих в сумрак) и не си виждаш нито хватките, нито стъпките. Много добър стил за преминаване на лесни маршрути - че нали ако ги катерим на светло няма да са ни интересни!? Пробвайте ги off sight да видите колко интересни стават! :)
В момента размишлявам над стил dark point. :)

Последното, което имам да кажа за днес е, че днешното катерене ми показа, че мога повече от колкото си мисля. За да постигна повече са необходими само две неща:
- да преодолея психологическата си бариера;
- да издържа преодоляването на границата на физическа търпимост/комфорт;
Що се отнася до психиката - вече съм доста по спокоен да стъпвам на триене и на всякакви други неща, дето всъщност ги няма. Това го дължа на Мишката, която май може да стъпи на абсолютно всичко. Ти си моят светъл пример! :)
Изводът за физическата търпимост направих днес, след като си минах втория тур, на който освен, че бях с напомпани ръце, бях и с напомпани крака. Освен това бях преминал стандартното напомпване, бах преминал дори етапа в който мускулите парят - бях нагазил чак в гадната специфична болка, която идва след него. Но продължавах. Псувах, сменях ръце, въртях се, пак псувах, виках, сменях стъпки, хватки, всичко, но продължавах. На няколко пъти бях дяволски убеден, че вече падам, но въпреки това продължавах да се опитвам. И стана. Най-накрая излязох на място, на което можех да си почина наистина и после си докатерих тура. След мен тръгна Ники (от клуба) да се опита. Имаше всички физически и технически предпоставки да се справи. Само че когато дойде голямото напомпване се отказа. Просто виждах как може да го направи и какво не му достига. Странно чувство. Накара ме да се замисля какво ли всъщност съм в състояние да направя аз, стига да преглътна страха, несигурността и болката. Трябва да проверя. :)