Monday, August 13, 2007

Back...

...to a life where I can't watch the sunset, I don't have time, I don't have time

Е, върнах се. Десетината дни, прекарани на Камен Бряг/Тюленово бяха същинска приказка и като такава, разбира се, свършиха неусетно. В момента седя на бюрото си в офиса и се опитвам да работя. Както забелязвате, правя го абсолютно безуспешно.

Веднага след връщането си успях да се видя с Венски и Надя (и Негъра) за мъничко, но поради простия факт, че не са поотделно не можах да видя никого като свят. Само си спомних колко много ми липсват и двамата и как ми се ще да им отделя заслуженото време, да пием по бира-две-три и да видим какво се е случило всъщност през всичкото това време. Скоро...

Уморен съм. Този път само физически. Нервите ми са в желеподобно състояние - готови са да се справят с поредната порция ужасии, които ще им поднесе градското ежедневие до следващата по-продължителна глътка въздух. Само трябва да се наспя и ще съм екстра!

Също така ще трябва да си дам малко почивка на тялото - катеренето на Тюленово не беше нито прекалено интензивно, нито съм си дал много зор с разни трудни маршрути, но за сметка на това ме посмачка. Към момента мрънкат претоварено рамо, претоварена предмишница, поразнебитена китка, незнайно как смачкан глезен, който понякога ми пречи дори когато ходя. Мисля, че до събота трябва да се пооправят. Ако не, топросто ще внимавам как катеря на Боженица (дай Боже да не вали).

Преди малко погледнах блога на Йовко и се зачетох из фотографските му постове. Снима ми се. Не преливам от вдъхновение, но ми се занимава с нещо такова. Може би някой от следващите дни...

Мисълта ми се огъва, гърчи се и ми се изплъзва. Изобщо не мога да я подредя в смислен поток. Щеше ми се да формулирам някакво криво-ляво смислено описание на прекарването, но към момента не ми е възможно. Мога само отново да кажа, че беше прекрасно (най-приятният Камен Бряг до сега). Поговорих си с разни хора, които се оказаха по-интересни отколкото си мислех. Преосмислих някои неща, включително своето и чуждото отношение към катеренето. Отново скитах сам из каменбряшките поля - чувството е помитащо... Гледах падащи звезди. Грижих се за малка чайка - храних я с пинсета и я поих със сламка. Убоде ме отровна риба и по повода отново се озовах в спешното на каварненската болница.
Всичко това обаче бледнее. Сякаш най-важното нещо, което постигнах беше, че малко по малко преодолях страха. Когато ужасът ме стисна за гърлото и почти паднах само и единствено от страх, когато бях на път да се откажа и да се предам, защото "не, аз не мога да правя това", когато ми беше до рев от шубе отново слязох до водата, помотах се, помотах се и с малко подкрепа отново захапах скалата. Когато исках да скоча и да се откажа стиснах повече и не паднах, и успях.
Не знам дали това ще ми се отрази реално и дали наистина ще мина невидимата бариера, която стои пред мен от известно време, но много се надявам да е така.
Също така мога само да се надявам, че ще успея лека по лека да изтегля поуката от този миг просветление и да го приложа извън катеренето - в ежедневния си живот. Само аз си знам колко отчаяно се нуждая от нещо такова.

1 comments:

developer said...

http://focus-news.net/?id=n762398