I want to

I want to leave my phone at home. I want to take my rope and shoes. I want to buy some food and water and only care if it's going to rain. I want to leave you all behind and hide away at the foot of a cliff. I want to wake up in a tent. I want to have my dinner in the light of a headlamp. I want to forget my email password. I want my hands to ache. I want to drink from springs. I want my backpack to be a part of me. I want to dream of the smell of rock. I want to...

Back into my dark, cosy corner

Damn, almost 20 years later Kurt's voice still reaches somewhere deep inside, clutches onto something forgotten and buried in a dusty dark corner and pulls me away from the world around me.

While I'm not particularly fond of the idea of going back to what I was back then or during any point of the journey from the first time I heard About A Girl to this day, it's kind of reassuring to know that the little self-loathing dirty ball of fur and claws that I had in me for so long is still alive and well, sleeping in its dark corner, ready to hiss at anyone going near it. What's more, the little beast seems to have grown some fangs as well. Hissing is good and all but this thing seems ready to draw blood. Good.

Tinfoil hats on, please.

The European Union is already a fact with the EEA as its extension. It was created based on economic interest but it is quickly becoming obvious that it won't stand if it doesn't provide a deeper political integration, as well. (I am not interested in discussing the problems of the Euro here, this post is about something else.) So, basically, the EU is on the way of becoming a federation.
Meanwhile there are some gossips about the USA, Canada and Mexico drafting a common currency. These rumours are highly unconfirmed but are nonetheless possible. The Trans-Pacific Partnership plan is, though, anything but fictional. And it sounds just like what the EU started as - a community of countries, which eliminate trading taxes, trying to make themselves a bit more competitive than the rest. And a common currency will definitely make them even more competitive, at some point.
We should also have in mind the deep (some would call it "profound") economical interconnection between the USA and China. This means that it's only logical for China to be included as well, at some point. Or at least logical for the USA. And the USA will have a great leverage in the group, I have little doubt about that.
Russia has its own field of influence. It's in a strange place right now, so I have no idea what's going to happen there.
Africa is a mystery, too. Will it find peace and unify? Will it integrate internally in order to become globally competitive at some point? Or will parts of it join this or that global union?

I'm writing all of this with only one thought in mind: are we witnessing the begging of the world globalisation described by Orwell? (I'm not talking about the Big Brother part of his ideas, just the countries.) Are we seeing the first parts of Oceania, Eurasia and Eastasia forming? (A quick reminder here.)
If we are, indeed, seeing this mega-countries forming, then... what? Is that a good thing or a bad thing? Will it lead to e perpetual war and everything else Orwell describes? Or will it lead to a world without borders, people moving freely everywhere, to an actual global village in the physical world, as well as in the computer world?

Only time will tell, I guess. Food for thought.

OK, tinfoil hats off, please, we all look stupid in those.

Една пролет в южна Австрия

И пролетта е тук и е прекрасна. И тревата е зелена и слънцето грее. И хората са мили - Bitte-Danke-Danke-Bitte, immer Blumenwörter. И искам да се усмихна и ми липсва Борисовата и ми липсва Венски с неговите глупости да мрънка наоколо и ми липсва брадата на Тино и усмивката на Яската и зелените обеци на Лора. И всъщност всичко е наред и отново големият ми враг съм аз самият, както винаги до сега. Борил съм се с това чудовище и преди, ще се преборя пак. И много хора на колела преминават през цялото време покрай мен. И малкото моливче с което пиша свършва и слънцето огрява пейката. И знам, че трябва да има още много запетайки и знам къде трябва да са и не искам да ги сложа. И градът около мен бучи и работници си подвикват и най-сетне е жив. И се усмихвам и съм тъжен и съм щастлив и никога няма да разбера хората, които тичат в парка, по улиците, по алеята край реката. И едно момиче е седнало по турски на пейката си и пуши и попива пролетта през тъмните си очила. И за да видиш света трябва да излезеш от вкъщи и за да живееш наистина в Грац трябва да караш колело.

Sitting at my desk with the voice of Nina Persson in my head, sweetly filling the void around flying Pink Floyd quotes and smudgy ideas about immortality and other nightmares. Do you know that feeling when you are as hungry as a dog but you are unable to bear the thought of putting anything in your mouth? Well, this is my mental state in the last couple of weeks. I want to try so many things! I want to test my teeth on a real Android application, I want to learn German, I want to read throught the whole impressive heap of books I have lying on the desk of my mind. And I can't. I know that this is something which needs to wait. I need the sandstorms in my mind to die down before I take on anything new. I need a clear view ahead before rushing into anything. I need a full mental rest. I can already taste it... A bike, a book, a plastic cup of coffee in the Park of Liberty. Sweet, sweet boredom that awaits! Nothing in this world can refresh, envigorate and motivate me half as much as sheer boredom! That feeling is so unbearable that it automatically provokes creativity!

I wave goodbye with the sweet, sweet sound of early Led Zep guitars - Communication Breakdown.

Тези дни се чудя защо изобщо ставам от леглото и защо си отварям устата за каквото и да било. Мразя целия свят и той ме мрази обратно. Не понасям почти никакви хора. Не искам да се занимавам с каквото и да било. Заформил съм си готина предсрочна пролетна депресийка, леко разбъркана с агресия и с топнат в нея къс фитил. You have been warned!

Фактът, че напоследък не мога особено да пиша на клавиатура може да е или да не е свързан с горното. Така или иначе, извинявам се за всякаквите изядени или разместени букви в текста. За граматическата издържаност на езика, обаче, нямам извинение, така че приемам критики.

Много хубаво беше този уикенд. (Нека дадем леко положително побутване на този пост.) През цялата предна седмица се опитвах да играя колкого мога Го и през уикенда продължих. Дори се престраших да играя online, не само срещу ботове, но и срещу хора! Оказва ми сериозно напрежение, но наистина се отплаща - и като напредък, и като емоции. Като страничен ефект вече имам и ранк в KGS! Започнах с 23 кю, което може би е малко под възможностите ми, минах през 22 и 21 кю, където долу-горе съм към момента по собствена преценка и стигнах чак 20к, което сякаш ми е малко много - все още не съм толкова добър. Трябва да играя още игри за да стабилизирам.

В неделя сутрин имаше състезание по боулдър на стената в Софийския. Първоначално не мислех да ходя, защото напоследък катеренето е загубило очарованието си и се е превърнало в блъсканица/опашка пред боулдърите, което определено не ме стимулира и не съдейства за доброто чувство в community-то. Както и да е. Спазих плана си и се наспах като пич. Станах към 11 и към 12:30 с Мишката цъфнахме в мелето на стената. Хората вече бяха пробвали повечето боулдъри, така че получих добри насоки кои боулдъри колко са трудни. Покатерих без да си давам много зор, но и без никакъв плам. Час и половина по-късно ми омръзна и се поуморих. Не ми се занимаваше да почивам половин-един час за да пробвам още два-три боулдъра, при положение, че вече бях изкатерил 13. Целта ми, до колкото изобщо имах някаква цел, беше да изкатеря около 10 боулдъра, така че с чувство на задоволство заминахме с Мишка да хапнем. Оказа се, че добре съм се натоварил (както лошо бях загрял) и до вчера разни стандартни болежки отшумяваха. Мисля да не катеря тази седмица - стената ще е недонаредена, целия народ ще се е изпонаентусиазирал и ще се е изсипал да катери и да пробва недонаправените боулдъри от състезанието и общо взето ще е лудница. Да не говорим, че не ми се занимава. Допълнителен извод от тези дни е, че вече си нямам дори една компания. Хората, с които катеря и които дълго време приемах за "компания" и т.н. вече са точно това - хора, с които катеря. Толкоз. Не, че нещо са или не са направили. Просто... това е положението.

Друга новост около мен е, че Дядовата ръкавичка, a.k.a. Den of Evil загуби един от жителите си. Митве си намери друга квартира и е в довършителните етапи на изнасянето си. Това, разбира се, много ме радва, защото колкото по-малко хора живеят на едно място, толкова по-лесно им е да се разбират добре. Факторът "жизнено пространсво" също е доста важен. Това не намалява особено желанието ми да крещя, но все пак си е хубаво нещо.

Допълнителен весел фактор от тези дни е, че майка ми има линк към този блог. За пръв път от създаването му преди 5 години. Надявам се, че няма да откачи като прочете съдържанието му. Мамо, ако четеш това, не се шашкай! :) Всичко е нормално, всичко е под конрол!

Хм, тъкмо щях да напиша завършващото изречение, когато се сетих за още нещо, което ме мъчи тези дни и след като така или иначе съм тръгнал да се оплаквам, нека си кажа и за него. В момента предавам проектите, за които отговарям, на други хора. Оказва се, че съм кошмарен в това! Аз имам добра идея как работят проектите, но, изглежда, не достатъчно добра за да мога да го обясня на нормален език. Дори на ненормален не мога. Седя като пукал и мънкам глупости пред една бяла дъска. Купон! Надявам се колегите да не ми се сърдят (много). Поне по моите проекти има малко проблеми.

Та сега вече мога спокойно да премина към онова изречение, за което споменах преди малко:

Нямам търпение да изляза в едно(дву)месечна отпуска!

Искам чук!

Все по-изнервящо ми става да питам за чук, а да ми предлагат тесла! Да, знам, че с теслата мога да забивам пирони също толкова добре, колкото и с чук. Да, знам, че с теслата мога и да ги вадя после. Не, не мисля, че проблемът ми е, че не изполвам голям объл камък като вас. Да, знам, че и с него мога да забивам пирони, да вероятно дори мога да ги забивам много по-ефективно, бързо, стилно и т.н. Да, знам, че мога и да си подпирам вратата с него. Аз все още искам чук, да ви се намира? Ох, не, не мисля, че целият проблем се корени в идеята ми да забивам пирони и да, чувал съм, че тези неща могат да се правят и с винтове, лепила и т.н. Не, проблемът не е в това, че използвам грешен вид пирони, които лесно ръждясват, огъват се и не са достатъчно красиви. Да, знам, че има и по-добри пирони на пазара, но тези на мен ми вършат работа. А за да ми свършат работа ми трябва един чук.
Да ви се намира?

PS: Ако горното не ви става ясно по никой начин, започнете да заменяте ключовите думи със следните: Windows, Linux, Mac OS, Android, iPhone, Nokia, Firefox, IE, Google Chrome и т.н., и т.н., и т.н.

Тик-так, тик-так... Времето към приближаващите празници тече. Много ми се ще да идват по-бързо. Искам да спя до късно, да седя спокойно вкъщи и да цъкам нещо, да чета нещо. Не искам да ходя никъде. Ако е възможно искам да поцъкам малко повече Го, защото установих, че съм забравил и малкото, което знаех. Искам да си уча немския, който съм изоставил тотално. Хмм... Може би този пост не е лошо място за един списък с неща за правене. Ето го и него:

* Немски. Ученето е хубаво нещо, когато е доброволно.
* Го. Смелост, ей го къде е KGS! Неделя - в Апартамента.
* Сън! Ранно лягане!
* Приятели! Трябв да се видя с много, много хора...
* Книги! Би било много добре ако намеря малко време за четене...
* Другите времегубки би било добре да ги изрежа, но знам че няма да го направя, за това и няма да го сложа тук. Имам нужда от почивка, а не от дисциплина (въпреки, че няма да навреди).

От тук виждам как книгите угасват, а на края на ваканцията ще съм също толкова недоспал, колкото и сега. Е, човек не може да има всичко.

От друга страна водя поредната битка с цигарите. Не знам защо се поддавам на едва съществуващото изкушение. Мисля, че най-сериозната причина е някакъв абсурден импулс за саморазрушение, който напоследък ме тресе във всичко, което правя. Да видим дали малко обмисляне и воля могат да тушират поне тази му страна. Не-пушенето ме прави по-щастлив човек.

Slowly healing, body and mind.

Very slowly, day by day, inch by inch my injuries are going away. I strive a lot to keep my fingers from harm - I obsessively watch which fingers I use to tie my shoes, to open my beer, to tie a knot. If I need to carry something heavy I very carefully load the injured finger just right - enough load to help it get stronger, not so much as to hurt it and always from the right direction so that it is never twisted or loaded from the side. Everyday, all the time. This is madness...
Recently I decided my finger is already well enough to be able to pull not only on stuff that is bloody boring, but also on stuff which borders with interesting. I found out that I can't do the interesting stuff. I started to pull a bit harder. I pulled a muscle. Damn, my hands has forgotten what it means to be loaded, they needed to get back in shape. I started again - very easy stuff, carefully loading the injured muscle, slowly and gradually increasing the load. Muscles heal fast. :) A month later the whole thing was just a memory and I was again on the semi-interesting stuff. And then I pulled a tendon. Again on the ring finger - the finger right next to my injured middle finger, the finger which takes all the load the injured one cannot. This was Friday and we were planning to go climbing Sunday. It was cold and that is never good for your injuries. "Fuck it! I'm going climbing!" And I did. Started with a toprope on something easy, tried the next thing - againg, very carefully. By the end of the day I sent my project. I sent a 6c - the hardest thing I've sent in the last year, since I actively started treating my injury. God, did I miss the positive feedback of the success - the "candy", the "plusses"! Nevermind the injury, nevermind the cold, nevermind the fears and doubts which come when your shape declines so much. It was fantastic...
Yesterday we went climbing again. The rock was wet, we were very underslept and felt like squeezed lemons. Nevermind that - we climbed as hard as we could. I lead "Buona Serra", Mishka tried it on toprope and got very excited about it. Made me very happy to see her psyched again, made me smile. In the very end of the day Gaby tried an awesome-looking route that seemed far too hard for me. He left a toprope and I decided that I actually was in the right mindset to try something beyond me. I flashed about three quarters of it (on toprope). I did moves, I didn't believe I can still do! With a couple of tries all that was left for me to do was the final move (a huge jump from very tiny holds and horribly steps). Well, I had neither the mental security, nor the physical condition to do the jump but it didn't matter. I knew that soon I would have them both. It was just like before - I had just clashed into the Next Great Route. My next project. And this one isn't a substitude for the real thing - something easy to focus on while healing. This is the real, hard, precise, scary shit! This is the reason to go climbing and get better at it.

I had forgotten what it feels like to have aching fingers all the time, stressed from the overload. To have needles of pain with almost every move, to find it somewhat difficult to type fast on a keyboard. It is great! This is the pain that shows you that yesterday you weren't just baggage in the car when you went climbing, that you went out there and did your best, that you really tried. This is pain which brings satisfaction. "Pain, so close to pleasure." Finally, this is pain that shows that you can pull and pull hard, that you are not so injured and fragile anymore and you can finally have some fear and some fun. This pain is good.

There will be other injuries and other defeats, there will be bad days. There will be life as usual. But right now I feel like I've just gotten back in the game I love and, boy, it feels great!

Wanted: Генератор на шум!

Трябва ми нов генератор на шум!

Първо използвах за целта блогосферата на Дневник, но с течение на времето качетвото й падна значително (или аз станах по-капризен) и в еидн момент ми писна да чета импотентни интелектуални напъни и неща, които не ме интересуват прекалено. Имаше и доста наистина интересни и увлекателни статии, но за съжаление съотношението сигнал към шум беше прекалено ниско за да издържа.

След това дойде Facebook, който беше много добра идея, докато не започнаха да правят разни простотии с права, сложих приложения, с които да leak-ват всякакви данни, аз се издразних и се махнах.

Последният претендент е Twitter, който е забавлявка, но и неговите негативни страни започват да изплуват. Понякога 140 символа просто не стигат за да обясниш на хората, че светът не е черно-бял и не може да действат така първосигнално. А аз имам проблем с това да си замълча и да оставя едни хора да дезинформират други или пък да защитават разни позиции използвайки четвърт от умствения капацитет на червеношийка.

Днес се опитвам да обясня, че не трябва да съдим за една идея по хората, които стоят зад нея, а по самата идея. Че не може да използваме като аргумент срещу идеята прегрешенията на застъпниците й. Изглежда звуча прекалено теоретично и убивам забавлявката на хората, защото отказват да ме чуят. А може и просто да съм неспособен да се изразя достатъчно ясно и да не ме разбират. Ефектът е все същия и хората продължават да се радват на един политически клип, създаден за да орони една идея (която нито подкрепям, нито отхвърлям) като осмее поддръжниците й. С други думи стандартните дискредитации, типични за всяка политическа кампания.

Вчера неволно се забърках в поредния спор за равенството между мъжете и жените (ох, как можех!). Изводът от спора е, че финансовите бонуси, които жените получават (пример: безплатен вход в клубове) са напълно ОК, но финансовите бонуси, които мъжете получават (пример: по-висока заплата) са сексизъм. Ако се използват снимки на жени, който ги принизяват до сексуални обекти и "парчета месо" за реклама на алкохол, то това е сексизъм, а ако се използва привличането на жени (безплатен вход) и напиването им (безплатен алкохол) за привличане на мъже по барове и клубове, то това е ОК.
Ами не, според мен не е... Някак си не можах да го обясня и просто се отказах. Нямах сили да набутам в парчета от по 140 символа историята на първата жена, която всъщност е направила нещо за равенството на жените - именно онази, която се възпротивила да я оправдаят по делото, заведено срещу нея само защото е жена и настояла да я третирам наравно с мъжете, което я отвело в затвора. Това е пример за истинско равенство! Защото другото е равенство в правата, но не и в задълженията и отговорностите, което не е никакво равенство.
Само дето нямам сили да го набутам всичко това в Twitter, както и да отговоря на потопа слова, които ще се изсипят върху мен за да ме опровергаят, поправят или заклеймят като някакъв -ист.

Цялото това нещо (в комбинация с още няколко фактора) ме води към мисълта, че напоследък антисоциалната ми нотка е набрала малко сила и вече е водещ мотив в песента на живота ми. (Толкова поетика взех да наливам, че чак ми става смешно. Ама какво да го правиш - както ми идва, така го изливам тук.) Все повече ми се иска да ида някъде и да се скрия от всичко и всички и да преустановя всяка комуникация. Може би тази година Камен Бряг не ми беше достатъчно - беше за кратко, не беше така отдадено, нямаше го информационното затъмнение и безвремието, нямаше го откъсването от целия свят. А може и просто да изперквам най-сетне. В крайна сметка нищо чудно да спра ис чуруликането. Единственият сериозен ефект от това би бил, че нямам с какво да се разсейвам и почивам. Може би ако намеря добър архив с комикси или нещо подобно - наскоро прочетох Apple Geeks, което се оказа малко недомислено и нелогично, но доста приятно и сладурско като цяло.

Only time will tell when the final drop will push me off the edge. It's gonna be fun when that finally happens... ;)

The plateau...

My plateau is slowly going all wrong and very soon I will feel quite the alien there. So, follow Curt's advice and let the quest begin - where is the next magic place to make me feel small, young and weak, so happy to be in its overwhelmingly magical and ancient presence?

Many a hands began to scan around for the next plateau
Some say it was Greenland, and some say Mexico
Others decided it was nowhere except for where they stood
But those were all just guesses, wouldn't help you if they could

I swear if I find I will not tell anyone, I will be as selfish as I am capable of!

For most of you this is just gibberish, but for the rest this is a call - if you find it - keep it secret, keep it safe!

See you there! Maybe...

Wings. New element.

Днес за пръв път в живота си разперих въздушни криле. Чувството беше невероятно леко и приятно. Може би ще се повтори? Дано.
Не смятам, че огънят си е отишъл от мен - чувствам го как клокочи, гневът му ме изпълва както винаги до сега.
Но ледът... Може би ледът ще си иде? Съмнявам се, но... все пак тая надежда. Крайно време е да се науча да укротявам разрушителните стихии и да давам глас на съзидателните.

PS: Yes, each of my steps is traced by blazing inferno...

"As days go by my heart grows cold"

or more correctly

As days go by my mind gets loose...

[Post-factum added disclaimer:
The following is just a stream of thoughts and feelings. It does not concern anyone but myself. If you wish to talk to me about it - don't. If you do not understand why then the ban is twice as valid for you. If you have an opinion on it - keep it to yourself.]

In recent days I start to doubt my sanity again and again, on daily basis. My emotional conditions decline and are already beyond the point of any control. I cannot force myself into any conscious decision on a grade exceeding "everyday stuff", i.e. I can decide which jeans to wear and whether I'd like Coke or orange juice but I have no idea about anything important - am I happy with my work? shall I continue to work here? am I still determined on living in Bulgaria? is there any hope for me in the self-appointed quest, as I recently start regarding my decision?

One thing is clear - it's not the lack of sleep which I usually blame for everything which is not OK in my head. I guess it's not even the weariness that's on me. I have already been in this perplexed state of mind before and I know that it stands on its own. I can't think straight... Cannot enforce my desires, wishes, decisions - nothing... I am just tick-tacking each day that comes, my mind stepping back more and more, receding to safer ground - old memories and states of mind and soul. I crave the feeling of those first nights at Kamen Briag when the four (and later six) of us were the only people on the shore, we walked half an hour for water and I was terrified by the night and the forces it set loose around me. That state of mind... No! Not mind - that state of my soul when it stepped back and watched my whole world being reshapen. It. Was. A. Bliss. A tortured one, but a bliss indeed.

I don't exactly know what is happeing to me. Maybe it's the stress of decisions hanging in the air for years, maybe it's my everlasting doubt, my inner battles which are more and more locked into a stalemate. I don't know what this is but it is crushing me like a bug under its foot. I am falling to pieces both mentally and emotionally.
A couple of days back we were at some stupid company BBQ at Vitosha. A colleague of mine had a brand new ant aquarium and had filled it with something like two dozens of ants. They were trying to get out by all means possible. Some were dying, their bodies falling on the ground twisted and crumpled. Others were frantically running around trying to find the way out. One of them had found one of the ventilation holes, too small for it to go throug and was trying to push its body throug it, antennas already out... It just smashed me to watch this. I almost had a meltdown. And I couldn't do anything - at least anything relevant. Due to "higher political interests" I couldn't just open somebody else's aquarium and set "his" ants free. The powerlessness...
I know, I know I shouldn't care and I know that it's not a big deal. The big deal for me is that this pushed me off-track, sending my emotional state in a suicidal spiral down. And I just couldn't help it! I could not control my own emotional condition! Over such a trifle!!!

I've already lost any interest in half the things I do each day - I am just going through the motions. I think I am just waiting for the big, massive, final meltdown when I will finally lose it and let everything out. I fear it's goiing to be devastating for my current life-setup and I'm, consciously or not, trying to avoid it at all costs. It looks more and more like I'm losing the battle.

The funny thing is that I am able to act normal some 90% of the time now - going to work, going to the wall, goiing to the rocks, climbing, communicating, making reasonable plans...

I think it's going to be at Kamen Briag when I'll snap. I don't know how I'm gonna handle people's reaction if that happens but... I don't think I'll have much control on it.

Actually I'm not exactly sure which is the better way - to hold it or to snap and decide it once and for all. But I don't think I already have any control over it. :)
Only time will tell, I guess...

Damn it!

Проклятие! Искам да мога! Искам да мога това, което е в главата ми - да озаптя мисълта и да я използвам за да нарежа действителността бавно, внимателно и методично, а после отново да я сглобя според желанията си...
А преди изглеждаше толкова лесно да го направим, нали К.? Е, животът се оказа малко по-различен - труден, лесен, скучен, интересен и злободневен. Не е лесно да си свръхчовекът, но аз никога не съм го и искал. Само дето не мога да правя някои неща, които си мислех, че ще мога. Примерно да променям света си според желанията си.
Hello, master of the world, are you listening?
Някой да помни думичките:
"And we have just one world
But we live in different ones" ?

I used to be the master of my own world - a bleak and forsaken place, maybe, but one of my own. Now I'm being stirred by someone else's desires, plans and "lack there of"-s. Why? Wasn't it suppossed to be easier this time? To have the fun, no strings attached? It never is...

Отплеснах се...

So what do we do now? Damn it - let go... Let happen whatever's coming. After all, that's what always happens in the end of the day, right? There ain't no way of choosing, right? Or I'm just too tired to force my will over it. Over myself...

Good night now, honey-bunny. And don't be afraid of monsters - it's just the beast inside your head...

Again

There are heavy clouds in my head. Too much, too much... I can't see. And the last traces of direction are lost. I can't see anymore. And it looked so clear and easy that day. That day when the world was shining all so clear and beautiful. The memory gives out a sparcle in my heart. But a sparcle is a dangerous thing with all that clouds.

Lost...

I can feel the rain. It's coming. And it's not alone - he brought his friends. The thunderstorm is at hand. I know that all I need to do is nod... and the world will shake. It will be drowned in rain, swept by winds and... yes...
The spears of fate will be there once again. Cutting the sky in pieces and scattering it all over me. I'll be basking in the electric lights, my shirt once again blown past me by the furious winds of my own wrath towards ... towards the pain. The pain that is all in my head because I can't make the world the place I want it to be. For me... And I'll drown it in the tears I didn't cry and I'll smack it down with all the fury of the blows I didn't srtike, I'll sweep it with the shouts I didn't let out of my mount... This DAMN world!!!

my world, though...

And yes, the spears of fate will fly once more. And I know where they will strike... yes...





And after that the clouds will go away. The world will seem new and fresh and clean again. The sun will shine over the golden shores I'll walk then. Yes, I'll walk... And talk and smile and laugh and everything will be fine again. I'll be fine and... a bit more dead than before. Again.

But the spears of fate will still be buzzing in my heart giving me the desperate strength and joy of the forsaken one. And I'll be as strong as ever. You'll see.

I can hear the first drops softly caressing the sands.

Can you?

Just another day...

Just another ordinary day passed...
Just another day but not in Paradise.
Just another day lingering in the forgotten realms of the inside of my own head. Where dreams come true.. Especially some quite exquisite nightmares...

I feel bitter cold inside sometimes. I guess it's a normal thing when half your heart is far away. The stranger thing is that I manage to go on in spite of everything. And maybe "in spite of" is not just an expression. :) A long time ago I stood against the world and promised to fight it, no matter how big and strong and mean it can get. I was young then. Or at least I must have been. I'm a bit older now. A bit weaker. A bit more fragile as it seems. But I'm still as stubborn as ever. And I will go on. Because I can.

And I can bacause I bealieve. Because one day She will stand by my side and I will rise again. And then I know I'll feel like the master of the world once again. And maybe I will even manage to make the world do as I please once again. Maybe...

But I probably won't need to. Because I need just one thing to feel whole again.

Слънце и дъжд се редуват в душата сякаш случайно и без причина.
Дали наистина е без причина? Не знам.

Защо трябва в един момент да се чувстваш така щастлив и в теб да грее надеждата, че всичко е наред или ако не е - то ще се оправи, а в следващия… В следващия се чувстваш като абсолютен глупак… И все пак подобието на надежда не те напуска.

Защо?