I want to

I want to leave my phone at home. I want to take my rope and shoes. I want to buy some food and water and only care if it's going to rain. I want to leave you all behind and hide away at the foot of a cliff. I want to wake up in a tent. I want to have my dinner in the light of a headlamp. I want to forget my email password. I want my hands to ache. I want to drink from springs. I want my backpack to be a part of me. I want to dream of the smell of rock. I want to...

Slow down just a tiny bit, maybe?

Не знам как става така, че при мен нещата винаги идват на приливи и отливи. До преди две седмици използвах всяка минута свободно време да играя Го и да чета за него. Сега... никак. Също така до преди две-три седмици катерех веднъж-дваж на седмица. В момента тялото ми е като премазано - сутринта наистина имах затруднения с ходенето от вкъщи до автобусната спирка. Кратката равносметка, обаче, доста добре обяснява затрудненията - катерил съм 6 от последните 7 дни... Не знам как се получи така, но започнах миналата сряда и спрях да катеря чак в неделя, когато бях като пребит след съботните скали. Изобщо няма да коментирам колко време се двоумих дали да не отида и в неделя с Алекс и Филип. След това в понеделник катерихме по план, а вчера Венски внезапно го споходи меракът, а на мен така или иначе цял ден предимно скали и колелета ми бяха били в главата. За довечера има планирано пак катерене, но този път може би (евентуално) ще го пропусна.
Иначе тялото ми все още учудващо се държи - очаквах след подобен маратон да е в доста трагична форма. За момента проблемите се изразяват в едно претоварено сухожилие и едно леко претоварено такова. Да не повярваш. Да се надяваме, че добрата тенденция ще се запази. А пък аз ще се опитам да й помогна с малко почивчици тук и там. Може би. :)

+++

След като отхвърлих горчилката на грубата действителност в предишния си пост, сега имам възможност да се отдам на спомени за по-хубави неща. Вън слънцето грее все по-силно и, както се казва, в Чернобил тревата синее, а птичките лаят.
С други думи, пролет е!

Събота беше хубав ден. Както толкова пъти преди това хванахме влака за Лакатник, пихме кафе на лакатнишката гара и се отправихме към Вражите дупки. Първо катерене за годината. Скала под пръстите, мирис на варовик... На десет метра над земята на една лакатнишка плоча открих спокойствието и свободата. Спомних си защо го правя. На два метра по-нагоре, висейки в седалката си, самоосигурен на последния клин на маршрута бях у дома си. Бавно, спокойно, уверено слагах установка, както толкова пъти преди. Спокойствие, отмиващо всичко лошо.
Продължението на деня си имаше всичко за мен - опити по труден тур, от който дори се отказах, рискова ситуация, преминаване на стар, познат тур, представящ предизвикателства, които все пак преодолях. Ден на истинско катерене. Да, не катерихме много. Да, нямаше върхови изпълнения или каквито и да било постижения. Но беше хубаво. Един от онези дни, които ти оставят милото, топло усещане към любимото ти занимание - да висиш вкопчен в няколко малки ръбчета на десетина метра над земята.
Да катериш.

Тези дни се чудя защо изобщо ставам от леглото и защо си отварям устата за каквото и да било. Мразя целия свят и той ме мрази обратно. Не понасям почти никакви хора. Не искам да се занимавам с каквото и да било. Заформил съм си готина предсрочна пролетна депресийка, леко разбъркана с агресия и с топнат в нея къс фитил. You have been warned!

Фактът, че напоследък не мога особено да пиша на клавиатура може да е или да не е свързан с горното. Така или иначе, извинявам се за всякаквите изядени или разместени букви в текста. За граматическата издържаност на езика, обаче, нямам извинение, така че приемам критики.

Много хубаво беше този уикенд. (Нека дадем леко положително побутване на този пост.) През цялата предна седмица се опитвах да играя колкого мога Го и през уикенда продължих. Дори се престраших да играя online, не само срещу ботове, но и срещу хора! Оказва ми сериозно напрежение, но наистина се отплаща - и като напредък, и като емоции. Като страничен ефект вече имам и ранк в KGS! Започнах с 23 кю, което може би е малко под възможностите ми, минах през 22 и 21 кю, където долу-горе съм към момента по собствена преценка и стигнах чак 20к, което сякаш ми е малко много - все още не съм толкова добър. Трябва да играя още игри за да стабилизирам.

В неделя сутрин имаше състезание по боулдър на стената в Софийския. Първоначално не мислех да ходя, защото напоследък катеренето е загубило очарованието си и се е превърнало в блъсканица/опашка пред боулдърите, което определено не ме стимулира и не съдейства за доброто чувство в community-то. Както и да е. Спазих плана си и се наспах като пич. Станах към 11 и към 12:30 с Мишката цъфнахме в мелето на стената. Хората вече бяха пробвали повечето боулдъри, така че получих добри насоки кои боулдъри колко са трудни. Покатерих без да си давам много зор, но и без никакъв плам. Час и половина по-късно ми омръзна и се поуморих. Не ми се занимаваше да почивам половин-един час за да пробвам още два-три боулдъра, при положение, че вече бях изкатерил 13. Целта ми, до колкото изобщо имах някаква цел, беше да изкатеря около 10 боулдъра, така че с чувство на задоволство заминахме с Мишка да хапнем. Оказа се, че добре съм се натоварил (както лошо бях загрял) и до вчера разни стандартни болежки отшумяваха. Мисля да не катеря тази седмица - стената ще е недонаредена, целия народ ще се е изпонаентусиазирал и ще се е изсипал да катери и да пробва недонаправените боулдъри от състезанието и общо взето ще е лудница. Да не говорим, че не ми се занимава. Допълнителен извод от тези дни е, че вече си нямам дори една компания. Хората, с които катеря и които дълго време приемах за "компания" и т.н. вече са точно това - хора, с които катеря. Толкоз. Не, че нещо са или не са направили. Просто... това е положението.

Друга новост около мен е, че Дядовата ръкавичка, a.k.a. Den of Evil загуби един от жителите си. Митве си намери друга квартира и е в довършителните етапи на изнасянето си. Това, разбира се, много ме радва, защото колкото по-малко хора живеят на едно място, толкова по-лесно им е да се разбират добре. Факторът "жизнено пространсво" също е доста важен. Това не намалява особено желанието ми да крещя, но все пак си е хубаво нещо.

Допълнителен весел фактор от тези дни е, че майка ми има линк към този блог. За пръв път от създаването му преди 5 години. Надявам се, че няма да откачи като прочете съдържанието му. Мамо, ако четеш това, не се шашкай! :) Всичко е нормално, всичко е под конрол!

Хм, тъкмо щях да напиша завършващото изречение, когато се сетих за още нещо, което ме мъчи тези дни и след като така или иначе съм тръгнал да се оплаквам, нека си кажа и за него. В момента предавам проектите, за които отговарям, на други хора. Оказва се, че съм кошмарен в това! Аз имам добра идея как работят проектите, но, изглежда, не достатъчно добра за да мога да го обясня на нормален език. Дори на ненормален не мога. Седя като пукал и мънкам глупости пред една бяла дъска. Купон! Надявам се колегите да не ми се сърдят (много). Поне по моите проекти има малко проблеми.

Та сега вече мога спокойно да премина към онова изречение, за което споменах преди малко:

Нямам търпение да изляза в едно(дву)месечна отпуска!

Slowly healing, body and mind.

Very slowly, day by day, inch by inch my injuries are going away. I strive a lot to keep my fingers from harm - I obsessively watch which fingers I use to tie my shoes, to open my beer, to tie a knot. If I need to carry something heavy I very carefully load the injured finger just right - enough load to help it get stronger, not so much as to hurt it and always from the right direction so that it is never twisted or loaded from the side. Everyday, all the time. This is madness...
Recently I decided my finger is already well enough to be able to pull not only on stuff that is bloody boring, but also on stuff which borders with interesting. I found out that I can't do the interesting stuff. I started to pull a bit harder. I pulled a muscle. Damn, my hands has forgotten what it means to be loaded, they needed to get back in shape. I started again - very easy stuff, carefully loading the injured muscle, slowly and gradually increasing the load. Muscles heal fast. :) A month later the whole thing was just a memory and I was again on the semi-interesting stuff. And then I pulled a tendon. Again on the ring finger - the finger right next to my injured middle finger, the finger which takes all the load the injured one cannot. This was Friday and we were planning to go climbing Sunday. It was cold and that is never good for your injuries. "Fuck it! I'm going climbing!" And I did. Started with a toprope on something easy, tried the next thing - againg, very carefully. By the end of the day I sent my project. I sent a 6c - the hardest thing I've sent in the last year, since I actively started treating my injury. God, did I miss the positive feedback of the success - the "candy", the "plusses"! Nevermind the injury, nevermind the cold, nevermind the fears and doubts which come when your shape declines so much. It was fantastic...
Yesterday we went climbing again. The rock was wet, we were very underslept and felt like squeezed lemons. Nevermind that - we climbed as hard as we could. I lead "Buona Serra", Mishka tried it on toprope and got very excited about it. Made me very happy to see her psyched again, made me smile. In the very end of the day Gaby tried an awesome-looking route that seemed far too hard for me. He left a toprope and I decided that I actually was in the right mindset to try something beyond me. I flashed about three quarters of it (on toprope). I did moves, I didn't believe I can still do! With a couple of tries all that was left for me to do was the final move (a huge jump from very tiny holds and horribly steps). Well, I had neither the mental security, nor the physical condition to do the jump but it didn't matter. I knew that soon I would have them both. It was just like before - I had just clashed into the Next Great Route. My next project. And this one isn't a substitude for the real thing - something easy to focus on while healing. This is the real, hard, precise, scary shit! This is the reason to go climbing and get better at it.

I had forgotten what it feels like to have aching fingers all the time, stressed from the overload. To have needles of pain with almost every move, to find it somewhat difficult to type fast on a keyboard. It is great! This is the pain that shows you that yesterday you weren't just baggage in the car when you went climbing, that you went out there and did your best, that you really tried. This is pain which brings satisfaction. "Pain, so close to pleasure." Finally, this is pain that shows that you can pull and pull hard, that you are not so injured and fragile anymore and you can finally have some fear and some fun. This pain is good.

There will be other injuries and other defeats, there will be bad days. There will be life as usual. But right now I feel like I've just gotten back in the game I love and, boy, it feels great!

Раз-цеп-ва-не!

Този уикенд пак бяхме на Карлуково. Всякакви травми по лявата ръка ме боляха и смърдяха, но честно казано не ми пукаше - толкова ми се катереше, че две не виждах!
Направо се убих! Отдавна не съм катерил толкова. Всичко започна със слагането на една малка установка на едно 6а за загрявка. След това пробвах "Неженени с деца" 6c на установка - лесно начало, но като се качиш горе се обръща в един надвес с доста специфични туфи. То не бяха заклещвания на колена, то не беше чудо. Целите ми колена са изподрани и ми трябва нов панталона за катерене - този е на дреп вече... След една добра почивка реших да се пробвам с нещо ново. Е, на Карлуково не е като да се е убило от лесни турове за пробване, та се заех с нещо, което поне изглежда инересно - првата част на "Непобедим" 7a+. Брутална плоча със завършек в таван. Е, аз до там не стигнах, но определено се зарбих борейки се с тия 20 метра здрава плоча. Слязох изцеден. И пак почивка, и пак мотане и цяпане. Хвана ме скуката чак, а още ми се катереше. Е, айде пак на "Неженени с деца"! Хмм... Оказа се, че съм прекалено уморен за тоя тур - тоталното изпомпване в таваните, висене, мъка... Общо взето едва стигнах до горе за да оправя установката да е на удобни две точки и си слязох. Половин час по-късно се оказа, че всъщност няма кой да свали установката. Ааааргх! Те това си беше мъка в чист вид. Вече нямах никаква сила, изпусках се на всяка примка, беше ми адски трудно дори да се изпомпам по въжето (в таван всъщност не е особено лесно). Тъкмо стигнах до най-надвисналата част, когато се появи Алекс и невинно попита защо не съм събрал долните примки. Oh, sh*t! Ами не съм ги събрал, защото съм тъп идиот, уморен съм, не мисля и съм забравил, че трябва... Взех тази, на която висях, набрах се до края и събрах последните две. Мишката ме спусна през клиновете до мястото, където вече можех да се хвана за маршрута, което беше практически в началото му. И от там пак нагоре - набеееери! Газ, колкто имам сила, а то не беше много. И сега големият проблем - в момента в който откачах последната забравена примка щях да бъда осигурен десетина метра по-нагоре (което е добре) и три метра по-назад от колкото съм в момента (което вече не е толкова добре). Така се бях надишал, че нямах никакво желание да правя какъвто и да било пандюл. Само дето кой ме пита... :( Откатерих два метра и ... алее-хоп! Всъщност се оказа, че пандюът беше по-бавен, лек и мек от колкото си мислех. Дори беше приятно. Последното предизвикателство беше развързването на затегнатата осмица и с това всичко свърши.

Днес съзнателно закъснях за работа за да мога да се възстановя. Малко съм пребит и т.н., но е ОК. Болят ме ръцете, но и това е ОК - болката е от претоварване, а не от травми. След малко ще се разходя да си купя нещо, с което да ги намажа, та да им помогна във възстановяването. Определено днешното размазване си струваше якото катерене. Отдавна не съм се чувствал толкова добре смачкан и изцеден от катерене - чувството е просто безценно. :)

PS: Ако някой си ззадава въпроса дали катеренето е мазохизъм, отговорът е: О, да!!!

Есен, есен...

Вчера дъждът ни отказа от Враца и ни заведе на Карлуково. За мен това е първият ден от есента, сякаш - идват дъждовете, ветровете и мрачните дни. Тази сутрин с леко объркване търсех дрехите си, по-плътни от тениска. И това лято отминава, по-бързо дори от предишното. Е, какво да се прави...

Оказа се, че с разтегнат мускул може да се катери, стига да внимаваш много точно какво и как хващаш, но наистина не е добра идея. От друга страна хората пишат, че не е добре да шокираш тялото си, лишавайки ги от натоварването, на което е свикнало защото това се явява по-опасно в дългосрочен план. По тази причина днес съм си отново с шината, но довечера отивам на стена и ще правя ужасяващо скучни малки боулдъри, колкото да поддържам тонуса. Всеки ден - масажи с лед за повишаване на кръвообращението, комбинирани с Репарил за подтискане на възпалителните просцеси (след като съм разтегнал, значи тук-там съм и понакъсал, та ще има такива).

Забравил съм да осигурявам! Ужасно зле се представям. Мисля, че един от основните ми приоритети в катеренето тези дни ще е да осигурявам максимално много хора (което не е особено много на брой, тъй като през седмицата всички се пънат по боулдърите). Не може то така да имам проблеми с нещо толкова основно и важно.

Нинджа

Днес ходих на лекар. Отидох направо в Горна Баня, защото за известни с добри спеиалисти, а и предният път когато бях там докторката беше мнгоо внимателна, обясни ми какъв ми е проблема, какви са ми възможностите, какви са ми рисковете - всичко. Много гладко мина. Е, този път не беше точно така - травматологът ми погледна ръката за точно пет секунди и след това ми говори десет минути глупости. В крайна сметка каза, че имам разместено и/или разтегнато мускулно влакно и трябва да ми сложи шина за 20 дни и да ходя на физиотерапия. За физиотерапията му казах, че ще пропусна, защото като го видях за колко време ми сложи диагнозата и как не погледна нито едно сухожилие дали не е сдало багажа, та не му връзвам много вяра. За шината се съгласих - не е голям проблем да я нося, хем ще ми напомня да внимавам. Внимаването си ми трябва защото след като ми спадна оттока и започнах да си движа ръката свободно започнах машинално да я използвам свободно, което ще рече, че на всеки 5-10 минути правя движение, от което ме боли. Болката не е проблем, разбира се, но възпрепятстването на оздравяването определено е. Така че към момента се маскирам на нинджа и това е. Ще внимавам, ще почивам известно време. Тази седмица няма д катеря, но другата мисля да се пробвам, в случай че възстановяването върви добре. Също така мисля да спра за известно време да ходя на стена - все там си правя травмите! Ще наблегна на скалите и на колелото докато има условия за тях. През зимата ща - не ща ще катеря в зала.

PS: Страничен ефект от травмичката, засилен няколко пъти от шината е, че пръстите ми не се движат толкова точно, колкото преди и правя множество печатни грешки. Извинявайте за което. Ако видите такива - кажете ми да ги поправя.

Травми

Преди около година получих невеселата диагноза "разкъсана ставна капсула" и съответно спрях да катеря почти изцяло за около половин година и после прокатервах още три-четири месеца. Много внимателно вдигах натоварването и трудността с месеци. Тези дни бих казал, че вече съм близо до предишното си ниво, ако не съм го и достигнал. По-миналият уикенд дори успях да изкатеря два нови тура (имам всичко на всичко три нови тура изкатерени през 2009)! Пих разни добавки, пазих се, почивах, тренирах полеко, станах абсолютен специалист в поставянето на различни превръзки от лейкопласт върху въпросната става (мисля, че имам 4 или 5 вариации на превръзките, които ползвам в зависимост от това как се чувствам и за какво натоварване се подготвям). Като цяло подходих сериозно и една доста сериозна травма започна да отшумява бавно и полека.

Не бях катерил от предния уикенд, когато в петък отидох на стена и поразцъках няколко лесни боулдърчета. С течение на тренировката минах и няколко по-сложни неща. Всичко беше наред, чувствах се добре, залепвах движения които бих очаквал да направя и падах от движения, от които се очаква да падна. В един момент Алекс ми даде едно боулдърче, което изглеждаще малко по-сложно от средното, но нищо специално. Имаше едни пресягания изпод таван, дългго фвижение за малка, но удобна странична хватка и след това висок край с доста баланс. Направих пресяганията без проблем, на втория опит стигнах и малката хватка и я задържах без проблем - оказа се по-удобна от колкото си мислех, макар и само за два пръста. Следващо движение - високо стъпване и бавно изправяне. Изведнъж на около три пръс от китката ми някъде по сухожилията на ръката върху малката хватка нещо изпука, заболя и аз пуснах. Отдавна не ме е боляло така гадно. Не прекалено силно, но определено гадно. Разбира се моментално приключих тренировката - даже не си и помислих да правя следващ опит. В последствие ръката малко отече и продължи да боли. След няколко часа вече бешще по-добре - можех да стискам по малко без да боли и както се оказа можех да натоварвам на полу-затворен и затворен хват (като леки експерименти). За сметка на това на отворен хват не мога да направя абсолютно нищо без добро количество болка. Гадничко. Съмненията към момента са за разтегнато или скъсно гривенно (или подобно) сухожилие. Именно гривенно, защото мога да движа всички пръсти по всички начини и имам проблем само при отворен хват, който натоварва сухожилията по особен начин. Утре ще разбера - имам час при лекар в Горна Баня. Стискайте ми палци да не е скъсано, че... :(

Не бях карал колело от долу-горе месец. За това вчера дойдох на работа с колело. Много гот! За пръв път минавам по велоалеята по цар Борис след като е наплно завършена. Много е добре - разделена наполовина за велосипедисти и пешеходци, на всеки стотина метра на земята е нарисувано колело/пешеходец за да е ясно коя част за кой е. Хората масово са започнали да спазват означенията и си вървят в пешеходната част. Е, има все още разни кокошки и тъпанари, които смятат, че това не се отнася за тях, но слава богу са малко. Заради две такива патки за малко да се блъснем с един пич, който идваше срещу мен когато те се зашляйкаха по велоалеята. Следващият път като не си мръднат задниците след като им звъня от 20 метра на пожар просто ще ги прегазя.

Освен, че не бях карал колело не бях и катерил от десетина дни. За това вечерта отидох и на стена. Адска жега... Не бях блестящ на боулдърите, но то не се и очакваше. За сметка на това пък беше забавно и приятно.
Като краен резултат ходенето не ми беше от силните страни вечерта и тази сутрин усещам намеци за мускулна треска в бедрата - доста странно нещо. Сигурно мога да използвам физическата преумора и като оправдание за това, че днес закъснях за работа с час и половина? Надали... Ама на кой му пука? Беше яко! ;)

Отново пулс в катерачните ми вени

Хубаво катерене този уикенд. Не беше много, не беше нещо особено, но беше най-доброто от доста време насам и най-важното - беше мотивиращо.

Бяхме на Малка Дупка. Заваля в момента, в който казахме първото "здрасти" на хората, които бяха преди нас там. 30 секунди по-късно вече бяхме под надвисналите скали на сухо, а дъждът се сипеше тихо по и без това влажната и хлъзгава пътека. Перфектен тайминг.
Никога не бях виждал толкова много хора там. Бяхме между 35 и 40 души! Много румънци, малко гърци и доста, доста българи. Получи се истинска катерачна среща. Доста интересно беше, че при този наплив нямаше опашка за лесните маршрути - установката по Фантастична светлина постоя доста време неизползвана.
Моите занимавки за деня бяха две изкатервания (на установка) на Светлината и един опит на Краставицата и по-точно на варианта й "Звяра бейби" (дебилно, а?). Пак стигнах без проблеми до пасажното движение и пак отказах да го направя. Гадно, гадно движение... Не ми се къса втори път сухожилие по същия начин.

Като цяло съм доволен, че покатерих, макар и да не показах завидна форма. Разплескал съм се като стар домат и нямам никакво желание да се стегна. Или по-точно нямах. По незнайна причина провалите по Светлината ме ядосаха достатъчно за да ме мотивират брутално. В крайна сметка ако не дърпаш колкото можеш просто не напредваш. За това вчера отидох на стена и се заядох с един боулдър. Мисля че съм му направил поне 15 опита. Напредвах, чистих грешки, откривах нови... Жалко е, че все пак не стана, но в сряда няма да му простя. Не може то така да падам на предпоследното движение при положение, че съм си намерил страхотна почивка едва четири движения по-рано. Зарибявка...

Проект

Всъщност все още ми е трудно да повярвам, но след последното ходене на Боженица най-сетне си имам нов проект! Откакто през октомври спрях да катеря заради травма не съм имал проект. Всъщност според 8a профила ми не съм изкатерил нито един нов маршрут. Осем месеца стоене вкъщи и плетене, а после циклене по стари леснотии! Вече беше започнал да ме хваща съклета (или каквото се пада)... Всъщност от няколко месеца лека-полека вдигам летвата - в началото само установки на маршрути до 6а, после водене на всякакви неща до около 6b и напоследък лежерни опити на 'Лабиринт' (6c+), които всъщност минаха по-добре от всичко очаквано. Логично беше да си намеря следващото нещо за катерене скоро. :)
В неделя денят мина най-вече сред лесни маршрути - беше първото катерене на Нат от две години насам (Welcome back!!!), Мишката беше ранена от вело-експерименти (нищо й няма, спокойно), а Емо и Иван (???) бяха за сефте на скали. Пусках установки, разхождах се наоколо и снимах по малко. Ляляля, никакво напрежение. И ме налегна скука. И в един момент се загледах в 'Поет със брадва' (7b) и се замислих, че е адски труден, но първите две-три примки не са особен проблем за слизане, а там е първият пасаж. И с железния и неоспорим аргумент "Що пък не?" си взех въженцето и започнах да си се лигавя по маршрута.
Началото е весело - два готини джоба един след друг и вече си на пасажа, където не е много ясно какво се случва - има едни готини прагчета и прочее, но като цяло нещо не е наред. Повисях, поразгледах, помислих и пробвах един-два варианта. Най-неочаквано единият вариант захапа! Шляп, шляп, шляп и вече включвах следващия клин! Интересно... И леко стряскащо - не бях очаквал, че ще мина долния пасаж. Известно разглеждане, мислене и проби и се оказа, че от там до голямата почивка преди втория пасаж няма нищо, което да ме спре - шляп, шляп, шляп! :) И сега вече най-неочаквано се озовах под големия зъл таван от който Габи се изръси миналата седмица (не особено окуражаваща мисъл). Както и очаквах там проблемът е дебел. Много дебел. Далечно хубаво прагче много навън от стената и в момента в който го хвана вероятно краката ми ще паднат, ще се залюлея и ще се откъсна. Или поне така изглежда. Точно както при 'Разходка в таваните'. Само че по-трудно. :)
Изобщо не ми е ясно какво ще правя там, но определено съм надъхан - не съм мислил толкова често за маршрут от много, много време - вероятно от Разходката. Чувството е много готино! Най-сетне възстановяването ми изглежда като да ме приближава до предишната ми форма и мога да опитам маршрут, по-труден от всичко правено до сега. Яко! Стискайте ми палци! ;)

Раз-цеп-ва-не!

Тези дни определено се убихиме! Беше страхотно!

До четвъртък се опитвах да уча, че имах едно малко изпитче, но веднага след като то мина, all hell broke loose! Четвъртък следобед - колелета в Борисовата, петък - катерене в Софийския, събота - до Симеоново с колело на тийм билдинг, след това на преброяване на колоездачите в Борисова, а накрая и на пейка с китарка и прочее, а в неделя (за завършек) - едно добро покатерване на Боженица! Не е истина! Смачкан съм. Мега яко!!! :)

PS: Аз съм номер СА 1539! :)

Интересна Враца беше

В събота най-сетне отидохме и на Враца. Не помня от кога не бях ходил там. Много ми се катереше нещо дълго, красиво и лежерно.
Има едно особено опиянение в катеренето на лесен маршрут, продължаващ въже след въже след въже... Има едно невероятно спокойствие и наслада. По време на такова катерене човек преминава в състояние на духа, което му позволява както си катери да поспре, да въздъхне, да се обърне леко и да се огледа. А гледката обикновено си струва - врачанските скали са внушителни и от пътя, но погледнати от 50-60 метра височина перспективата е друга. Можеш да видиш пропастта под себе си и да я оцениш подобаващо, след което да вдигнеш поглед към Централна Стена и да видиш, че тя продължава дас е извисява все така недостижима над теб. Някак успяваш да оцениш мащаба на скалите около себе си и може би дори да се почувстваш мъничко горд, че дори и твоята дребна особа в момента е част от цялата тази величествена гледка. И понякога се чувстваш толкова спокоен, че можеш да правиш всичко това докато си на три метра над последното включване и на метър-два под следващото.
Бях обзет именно от подобни въжделения когато се запътих към Враца и бързам да ви уверя, че съм доволен от деня абсолютно и безрезервно (най-малкото защото всички се прибрахме живи и здрави, което не е малко) преди да решите, че съм повече от съвсеееем мъничко разочарован. :)

Когато стигнахме на Враца набързо сложих една установка на Малката Врацà за Ива и Иво, след което с Мишката отпрашихме да търсим тур Карлово. След един ъгъл решихме, че сме го намерили и след известно замисляне аз поех нагоре по една много лесна полегнала плоча с големи стъпала към първия клин на тура, който се падаше на около 10-12 метра над земята. След като го достигнах се оказа, че... ами това всъщност не е нашия тур. :) Набързо траверсирах през един ръб към съседния винкел (спирайки само за момент за люта битка с един храст), след което се наложи да сляза и да започна отначало, за да не си прережа въжето на острия ръб, който току-що бях заобиколил. Започвайки от начало всичко беше наред - голям и лесен винкел, далечни, но смислено сложени лепеняци - идилия! Докато не се оказа, че десният ръб на винкела е... доста ронлив. В един момент изпод крака ми се откърти камък приблизително 12х12х10см. Успях да го задържа временно, докато извикам на Мишката да се махне от подножието (глупаво от наша страна да застанем изобщо по подобен начин, но от много време не сме катерили алпийско и сме позабравили доста; поне и двамата бяхме с каски...). След това просто го побутнах леко за да си падне докато внимаваме, а не след 10 минути когато въжето леко го забърше при някое поклащане. Нещото се стовари на по-малко от метър от мястото на което стоеше Мишката 2 минути по-рано! Много добре - никаква опасност за нея. Само дето падна право върху въжето и какво се оказа 2 минути по-късно го е уцелило много качествено - на около метър от средата (на 60 метровото ми въже!) имаше дупка в бронята през която се виждаше леко прерязана сърцевина. Мъка... Леко или силно повредена, повредената сърцевина е вън от играта. Също така вън от играта бяхме и аз и Михаела - с прерязано през средата въже никакви дълги турове не се катерят... Изпушихме по цигара под тура, събрахме си партакешите и слязохме при Ива и Иво на Малката Врацà. Малко по-късно се качихме при Любо, Кирцата и Зъбов на Малка Дупка, но това си беше вече разходка... Красивите дълги турове остават, уви, за някой друг слънчев уикенд.
Все пак съм доволен - загубата на едно въже и един уикенд е нищо, стига всичко останало да е наред... ;)

PS: Носете каски. Спасяват живота...

ЕЕН 112

Озакониха единния европейски номер за спешни повиквания:


За повече информация: Държавен Вестник, Брой: 102, от дата 28.11.2008 г.

PS: Сложих снимка, защото в рамките на 10 минути игра не можах да разбера в какъв енкодинг е написан pdf-а на Държавен Вестник и как да го прехвърля тук в четим вид. Може би това се дължи на личната ми неграмотност, а може би не...

Десет секунди от един тур (катерачески сънища)

Гнусното малко ръбче се изплъзва изпод крака ми - стъпил съм на него с външния борд и, разбира се, нямам добър контрол. Предното включване е на два метра под мен и бързо преценявам, че на този релеф на тура Михаела ми е пуснала малко повече корем - значи падането ще е малко над 5 метра. Shit... Намествам хвата на дясната си ръка - кримп с три пръста на що-годе остро прагче малко над половин фаланга би трябвало да е достатъчно за да го прибера до гърдите си и да стигна до онази странична цепка, нали? Не и ако го мислиш още десет секунди, Айнщайн... Часовникът ти цъка в червената зона още от предния клин, а имаш и още два след този. Ша фарчиш, мой чу'ек! Shit... Ама аз не мога да хвана странична цепка с лявата ръка - ставата, пръста... Мамка му! Премествам левия си крак по-високо на някакво триене, докато десния продължава леекичко да се изплъзва. Ами това е - да видим... Лош блок на дясна ръка, вкарвам още малко дясното коляно докато прехвърлям все повече тежест на левия крак. Пускам лявата ръка - тя така и така не върши никаква работа на скапания sloper. Добра динамика, малко лоша компресия - трябваше да се свия малко повече - shit... Карай, стискай повече! Силата ми вече си е отишла и стигам до горна точка на движението малко рано - на някакви си 5 см съм от хватката, а не мога да дръпна повече! Задържам на блок за част от секундата, псувам отново и стягам цялото тяло. Пристъпвам с левия крак малко по-високо на триене ... да ... още малко ..... Докопвам долния край на цепката и пропълзявам с пръсти по нея докато не хващам истинската хватка три сантиметра нагоре в нея. Замятам тежестта си на дясно и ... иха! Нещастната дребна стъпчица от преди малко сега сякаш е цяло стъпало! Пресягам се - примка, щрак, включване и съм готов! Ох, и този път ми се размина полета... Поглеждам нагоре - след около два метра блести предпоследният клин...

Катерих!!!

Вчера вече не издържах - прибрах се, взех си еспадрилките и патък-патък към стената! Усуках си пръста с половин метър лейкопласт и катерих само много лесни неща. Не можах да направя някакви смешно лесни неща, но няма проблем - пак ми беше невероятно гот и се чувствах страхотно! Направих два траверса, пазейки проклетия пръст и съответно с другата ръка дърпах като ненормален - просто за да се изкефя на движението. В крайна сметка направих два-три боулдъра и беше много гот. След това тялото ми придоби (най-сетне!) познатото размекнато и леко вибриращо усещане след хубава тренировка.
На всичкото отгоре тренировката беше не само приятно, но и полезна - днес за пръв път тази седмица а: не ме боли гърбът - никога преди не ме е болял, но тези дни ме мъчеше - вече е ясно защо; б: сутринта станах като на пружинка - май ми се връща желанието за живот; в: имам някакъв тонус през деня! Е, не че съм кипящ от енергия и бла-бла-бла, но поне не заспивам на всеки 10 минути. ;)

Изводът: Катеренето му е майката! Муахахахаха! ;)

climbing

Вчера катерих боулдъри за пръв път от маса време. Бях забравил страхотното усещане в ръцете след това - кожата ти е изтъркана, изпокъсана, изсъхнала и опъната. Ръцете ти леко вибрират от претоварването. Цялото ти тяло леко пулсира, краката ти не те държат особено... Беше хубава тренировка.
Всъщност установих, че тотално съм загубил и форма, и боулдър техника. Изпадам от всякакви места, силя се като идиот, вместо да си намеря вярната позиция и изобщо имам доста работа за вършене. За сметка на това вкарвам някакви интересни нови неща, които преди сякаш не правех. Тук и там усещам положението си много по-добре от преди и това ме радва много. Има надежда!

За пръв път през последната... колко? половин година? катеря боулдъри и пръстът ми не крещи след това, че съм идиот. Възможно ли е всъщност да се оправя? Мисля все пак да ида на лекар.

Напоследък всъщност навъртях малко катерене. Не колкото ми се иска, но все пак имаше малко. На морето си направих Funky Jump, Tequila и Power Bar, които си бяха проекти от предни години и всъщност това ми стигна за да съм доволен. След Камен Бряг минах за два дни през Боженица заедно с Филип и покатерихме добре. За пръв път от маса време on sight-нах нещо и беше много яко. Минах два проекта, които наистина ми бяха трудни. "Интуиция" искаше доста вяра - изобщо не съм свикнал да скачам по турове, а по трудни плочи - да не говорим. "Министерство на строителството" пък беше много странен тур, който изобщо не мислех, че бих могъл да мина (Danke, Philipp!), но по някакъв начин взе, че стана и беше яко.
Особено яко на Боженица беше как и двата дни с Филип катерихме до последно, опитвайки се да минем един и същи проект и все не ставаше. След това на последния опит, преди който сме казали "ОК, пробваме за последно и си ходим..." по _някакъв_ начин и двамата успявахме!
Невероятно чувство, всъщност.

Лакатник

В събота с Мишка си вдигнахме раниците и хванахме влака в 10:10 за Лакатник. Качихме се на Алпийска и разопаковахме. В един момент самият мирис на варовика там ми плесна шамар, но бързо се осъзнах. Планът за деня беше простичък и скромен - Германеца. Имайки предвид, че преди две години се разходихме on sight по този тур, без да си дадем какъвто и да било зор, то не очаквахме да имаме никакви затруднения. За съжаление месеците далеч от скалите и особено от високите такива са си казали думата - изкачването не само не беше леката разходка, която очаквахме, а направо си беше изпитание за нервите. Сигурно съм седял половин час на мястото, което сигурно е пасажа на тура, ако трудността му би му заслужила името "пасаж". Бях се надишал като идиот, не смеех да стъпя на нищо, освен на прагове над един сантиметър, при това само ако имат хубав остър ръб. Поне пет пъти тръгвах да правя очевидното движение и се връщах обратно. Самата идея за падане ме шокираше. Единствената причина да успея да кача тура без най-мизерно да се хвана на някоя примка и да увисна е че от боулдърите наистина съм станал як като животно и мога да се набирам като пълен идиот. За съжаление това по никакъв начин не успя да помогне на нещастната ми психика. Стигайки края на тура се самоосигурих на двата клина, но за да се отпусна на тях ми трябваха около 10 секунди самонавиване.
Висях на два-три метра под ръба на скалите, вече сложил площадка и обрал Мишката, когато погледаът ми сам се плъзна по гледката пред мен. Реката блестеше на слънцето, а край нея се виеха релсите. Бях позабравил как изглежда гара Лакатник от високо. Много е красиво... Тогава изведнъж обратно си дойде усещането, което имах когато за пръв път катерих там. Не толкова радостта от изкачения тур, записаната точка, реализираният проект, колкото самото удоволствие от това да си на толкова безумно необичайно място - увиснал на скалната стена, вкопчен във въжето, на което виси свръзката ти. Малко страх, малко адреналин, малко странно спокойствие и малко радост. И малко гордост.
Хубаво е. Хубаво е да се катериш и да търсиш този странен, странен коктейл, който в края на деня ти позволява да затвориш очи, да въздъхнеш дълбоко и да отпиеш от заслужената бира.

PS: Ако всичко е наред другата седмица пак ще сме там. Не толкова защото искам. По-скоро защото трябва...

PPS: Лесни турове няма.

Science friction!

Доста от катерачите в София имат проблем с подлепването на еспадрилите.

Вариантите са:

1. Румъния
Да си пратиш еспадрилите в Румъния, където да бъдат качествено подлепени във фабриката на Wild Climb. Много добър вариант, ако всичко мине гладко - евтино и качествено! Само дето... "ако" е велика дума - първите еспадрили, които пратих натам ги пратих през април, а вторите - през ноември май... Все ощ не съм си получил нито един от двата чифта. До колкото разбрах са нейде в България, ама къде точно - един Бог знае. Та риска си го има...

2. Катерач
Вторият вариант е да ги дадеш на някой катерач, който се занимава с това - Мишо, Калинари или някой друг, който се навие. Тук плюса е че хората знаят какво правят и как трябва да стане - и те катерят и им е ясно как трябва да се направи нещото за да е удобно. Минусът е че еспадрилите ще станат когато станат - между две седмици (ако си млада, красива и необвързана може и една) и два-три-пет месеца... Ако ви се чака или нямате друг избор - заповядайте!

3. Обущари
Идеята да се обучи някой обущар да подлепва е много добра, но нещо не връзва дикиш - има една мацка Деси, за която ще ви кажат ако попитате в магазин Стената (или вече няма да ви кажат - не знам). И преди съм си давал еспадрили на нея за подлепване и въпреки, че подметката беше доста добре направена еспадрилите бяха ужасни - мацката просто не беше изпилила старата гума и еспадрилките бяха като малко гумено сабо... :)

А сега - историята!
Преди няколко дни, притиснат от времето, отново й дадох (на Деси) еспадрили за подлепяне. Обясних й как ги искам и т.н. Като ги получих само дето не ме изби на рев - отстрани по борда бразди от шмиргел, отпред борда изпилен... Трагедия! Подметките пак бяха по-търди от идеалното. Като погледнах обаче другата еспадрила беше часът на истината - отпред на палца, на най-важното място на обувката се мъдреше малка сладка цепната дупка. Не само, че не я беше поправила, ами по мои спомени тази дупка я нямаше когато й ги дадох. Нямам думи...
Всъщност намерих думи и то доста изразителни. Когато звъннах на Мишката да й се оплача какво се е случило съм бил толкова изразителен, че когато стигнах в Стената един човек ме потупа по рамото, каза ми "Дай си еспадрилите на Мишо Михайлов - чух те по телефона." и си замина... Май всички наоколо ме бяха чули - Loud and clear! ;)
Тогава се пръкна идеята, че всъщност в Стената в момента има яко намаление на еспадрили (20%), а аз може и да не харесвам Boreal, но винаги съм бил любопитен да пробвам Mad Rock, така, че...

Еспадрилите!
Ето ги и тях - Mad Rock New Mugen!



На пръв поглед са малко странни, но като усещане са брутални - яка пета, подсилени пръсти, много много стегнат fit. Надявам се да оправдаят вече високите очаквания! :)
И тъй като пак се отнесох и направих мега дълъг пост (точно от типа, който най-не обичам да чета) ще спра до тук и впечатленията ще ги пиша в отделен пост, след като натрупам такива.