Back into my dark, cosy corner

Damn, almost 20 years later Kurt's voice still reaches somewhere deep inside, clutches onto something forgotten and buried in a dusty dark corner and pulls me away from the world around me.

While I'm not particularly fond of the idea of going back to what I was back then or during any point of the journey from the first time I heard About A Girl to this day, it's kind of reassuring to know that the little self-loathing dirty ball of fur and claws that I had in me for so long is still alive and well, sleeping in its dark corner, ready to hiss at anyone going near it. What's more, the little beast seems to have grown some fangs as well. Hissing is good and all but this thing seems ready to draw blood. Good.

Тези дни се чудя защо изобщо ставам от леглото и защо си отварям устата за каквото и да било. Мразя целия свят и той ме мрази обратно. Не понасям почти никакви хора. Не искам да се занимавам с каквото и да било. Заформил съм си готина предсрочна пролетна депресийка, леко разбъркана с агресия и с топнат в нея къс фитил. You have been warned!

Фактът, че напоследък не мога особено да пиша на клавиатура може да е или да не е свързан с горното. Така или иначе, извинявам се за всякаквите изядени или разместени букви в текста. За граматическата издържаност на езика, обаче, нямам извинение, така че приемам критики.

Много хубаво беше този уикенд. (Нека дадем леко положително побутване на този пост.) През цялата предна седмица се опитвах да играя колкого мога Го и през уикенда продължих. Дори се престраших да играя online, не само срещу ботове, но и срещу хора! Оказва ми сериозно напрежение, но наистина се отплаща - и като напредък, и като емоции. Като страничен ефект вече имам и ранк в KGS! Започнах с 23 кю, което може би е малко под възможностите ми, минах през 22 и 21 кю, където долу-горе съм към момента по собствена преценка и стигнах чак 20к, което сякаш ми е малко много - все още не съм толкова добър. Трябва да играя още игри за да стабилизирам.

В неделя сутрин имаше състезание по боулдър на стената в Софийския. Първоначално не мислех да ходя, защото напоследък катеренето е загубило очарованието си и се е превърнало в блъсканица/опашка пред боулдърите, което определено не ме стимулира и не съдейства за доброто чувство в community-то. Както и да е. Спазих плана си и се наспах като пич. Станах към 11 и към 12:30 с Мишката цъфнахме в мелето на стената. Хората вече бяха пробвали повечето боулдъри, така че получих добри насоки кои боулдъри колко са трудни. Покатерих без да си давам много зор, но и без никакъв плам. Час и половина по-късно ми омръзна и се поуморих. Не ми се занимаваше да почивам половин-един час за да пробвам още два-три боулдъра, при положение, че вече бях изкатерил 13. Целта ми, до колкото изобщо имах някаква цел, беше да изкатеря около 10 боулдъра, така че с чувство на задоволство заминахме с Мишка да хапнем. Оказа се, че добре съм се натоварил (както лошо бях загрял) и до вчера разни стандартни болежки отшумяваха. Мисля да не катеря тази седмица - стената ще е недонаредена, целия народ ще се е изпонаентусиазирал и ще се е изсипал да катери и да пробва недонаправените боулдъри от състезанието и общо взето ще е лудница. Да не говорим, че не ми се занимава. Допълнителен извод от тези дни е, че вече си нямам дори една компания. Хората, с които катеря и които дълго време приемах за "компания" и т.н. вече са точно това - хора, с които катеря. Толкоз. Не, че нещо са или не са направили. Просто... това е положението.

Друга новост около мен е, че Дядовата ръкавичка, a.k.a. Den of Evil загуби един от жителите си. Митве си намери друга квартира и е в довършителните етапи на изнасянето си. Това, разбира се, много ме радва, защото колкото по-малко хора живеят на едно място, толкова по-лесно им е да се разбират добре. Факторът "жизнено пространсво" също е доста важен. Това не намалява особено желанието ми да крещя, но все пак си е хубаво нещо.

Допълнителен весел фактор от тези дни е, че майка ми има линк към този блог. За пръв път от създаването му преди 5 години. Надявам се, че няма да откачи като прочете съдържанието му. Мамо, ако четеш това, не се шашкай! :) Всичко е нормално, всичко е под конрол!

Хм, тъкмо щях да напиша завършващото изречение, когато се сетих за още нещо, което ме мъчи тези дни и след като така или иначе съм тръгнал да се оплаквам, нека си кажа и за него. В момента предавам проектите, за които отговарям, на други хора. Оказва се, че съм кошмарен в това! Аз имам добра идея как работят проектите, но, изглежда, не достатъчно добра за да мога да го обясня на нормален език. Дори на ненормален не мога. Седя като пукал и мънкам глупости пред една бяла дъска. Купон! Надявам се колегите да не ми се сърдят (много). Поне по моите проекти има малко проблеми.

Та сега вече мога спокойно да премина към онова изречение, за което споменах преди малко:

Нямам търпение да изляза в едно(дву)месечна отпуска!

Тик-так, тик-так... Времето към приближаващите празници тече. Много ми се ще да идват по-бързо. Искам да спя до късно, да седя спокойно вкъщи и да цъкам нещо, да чета нещо. Не искам да ходя никъде. Ако е възможно искам да поцъкам малко повече Го, защото установих, че съм забравил и малкото, което знаех. Искам да си уча немския, който съм изоставил тотално. Хмм... Може би този пост не е лошо място за един списък с неща за правене. Ето го и него:

* Немски. Ученето е хубаво нещо, когато е доброволно.
* Го. Смелост, ей го къде е KGS! Неделя - в Апартамента.
* Сън! Ранно лягане!
* Приятели! Трябв да се видя с много, много хора...
* Книги! Би било много добре ако намеря малко време за четене...
* Другите времегубки би било добре да ги изрежа, но знам че няма да го направя, за това и няма да го сложа тук. Имам нужда от почивка, а не от дисциплина (въпреки, че няма да навреди).

От тук виждам как книгите угасват, а на края на ваканцията ще съм също толкова недоспал, колкото и сега. Е, човек не може да има всичко.

От друга страна водя поредната битка с цигарите. Не знам защо се поддавам на едва съществуващото изкушение. Мисля, че най-сериозната причина е някакъв абсурден импулс за саморазрушение, който напоследък ме тресе във всичко, което правя. Да видим дали малко обмисляне и воля могат да тушират поне тази му страна. Не-пушенето ме прави по-щастлив човек.

Slowly healing, body and mind.

Very slowly, day by day, inch by inch my injuries are going away. I strive a lot to keep my fingers from harm - I obsessively watch which fingers I use to tie my shoes, to open my beer, to tie a knot. If I need to carry something heavy I very carefully load the injured finger just right - enough load to help it get stronger, not so much as to hurt it and always from the right direction so that it is never twisted or loaded from the side. Everyday, all the time. This is madness...
Recently I decided my finger is already well enough to be able to pull not only on stuff that is bloody boring, but also on stuff which borders with interesting. I found out that I can't do the interesting stuff. I started to pull a bit harder. I pulled a muscle. Damn, my hands has forgotten what it means to be loaded, they needed to get back in shape. I started again - very easy stuff, carefully loading the injured muscle, slowly and gradually increasing the load. Muscles heal fast. :) A month later the whole thing was just a memory and I was again on the semi-interesting stuff. And then I pulled a tendon. Again on the ring finger - the finger right next to my injured middle finger, the finger which takes all the load the injured one cannot. This was Friday and we were planning to go climbing Sunday. It was cold and that is never good for your injuries. "Fuck it! I'm going climbing!" And I did. Started with a toprope on something easy, tried the next thing - againg, very carefully. By the end of the day I sent my project. I sent a 6c - the hardest thing I've sent in the last year, since I actively started treating my injury. God, did I miss the positive feedback of the success - the "candy", the "plusses"! Nevermind the injury, nevermind the cold, nevermind the fears and doubts which come when your shape declines so much. It was fantastic...
Yesterday we went climbing again. The rock was wet, we were very underslept and felt like squeezed lemons. Nevermind that - we climbed as hard as we could. I lead "Buona Serra", Mishka tried it on toprope and got very excited about it. Made me very happy to see her psyched again, made me smile. In the very end of the day Gaby tried an awesome-looking route that seemed far too hard for me. He left a toprope and I decided that I actually was in the right mindset to try something beyond me. I flashed about three quarters of it (on toprope). I did moves, I didn't believe I can still do! With a couple of tries all that was left for me to do was the final move (a huge jump from very tiny holds and horribly steps). Well, I had neither the mental security, nor the physical condition to do the jump but it didn't matter. I knew that soon I would have them both. It was just like before - I had just clashed into the Next Great Route. My next project. And this one isn't a substitude for the real thing - something easy to focus on while healing. This is the real, hard, precise, scary shit! This is the reason to go climbing and get better at it.

I had forgotten what it feels like to have aching fingers all the time, stressed from the overload. To have needles of pain with almost every move, to find it somewhat difficult to type fast on a keyboard. It is great! This is the pain that shows you that yesterday you weren't just baggage in the car when you went climbing, that you went out there and did your best, that you really tried. This is pain which brings satisfaction. "Pain, so close to pleasure." Finally, this is pain that shows that you can pull and pull hard, that you are not so injured and fragile anymore and you can finally have some fear and some fun. This pain is good.

There will be other injuries and other defeats, there will be bad days. There will be life as usual. But right now I feel like I've just gotten back in the game I love and, boy, it feels great!

The plateau...

My plateau is slowly going all wrong and very soon I will feel quite the alien there. So, follow Curt's advice and let the quest begin - where is the next magic place to make me feel small, young and weak, so happy to be in its overwhelmingly magical and ancient presence?

Many a hands began to scan around for the next plateau
Some say it was Greenland, and some say Mexico
Others decided it was nowhere except for where they stood
But those were all just guesses, wouldn't help you if they could

I swear if I find I will not tell anyone, I will be as selfish as I am capable of!

For most of you this is just gibberish, but for the rest this is a call - if you find it - keep it secret, keep it safe!

See you there! Maybe...

Голямото мокро нещо

Утре сутринта заминаваме за морето. Изобщо не мога да си го побера в главата. Последните дни беше невероятно тичане. Работа по дипломната, подаване на дипломно задание, носене на снимки за дипломното задание (някой идиот е решил, че трябва да се дават с него, а един друг идиот не провери какво му трябва преди да се изтресе в университета и по повода ходи до там два пъти), учене по немски, пак учене по немски и много бачкане. Не мога да се освестя, а и съм прекалено недоспал за да ми се удаде точно сега. Утре просто в някакъв момент Андро ще паркира пред хотела, аз ще сляза, ще ми замирише на сол и водорасли, ще чуя чайките (надявам се - много обичам писъка им) и ще се чудя какво се е случило... Ще съм точно като паднал от Луната.

Иначе изпитчето по немски мина днес, малко предварително. Мисля, че мина доста добре. Вече съвсем официално мога да си поискам хляб и бира на немски и дори ще имам документ за това. Така като гледам много повече на немски не мога да кажа. Като за ниво А1 - толкоз!

Сега отивам да вегетирам за известно време. Трябва да си събера багажа, но... после. Сега... сега ще си сипя една голяма мента със спрайт.

Wings. New element.

Днес за пръв път в живота си разперих въздушни криле. Чувството беше невероятно леко и приятно. Може би ще се повтори? Дано.
Не смятам, че огънят си е отишъл от мен - чувствам го как клокочи, гневът му ме изпълва както винаги до сега.
Но ледът... Може би ледът ще си иде? Съмнявам се, но... все пак тая надежда. Крайно време е да се науча да укротявам разрушителните стихии и да давам глас на съзидателните.

PS: Yes, each of my steps is traced by blazing inferno...

Deutsch und Rammstein

Тази сутрин, пътувайки в трамвая, се пресягам, вадя iPod-а от джоба си и натискам Play. В ушите ми гръмва

Ich war ganz allein zu Haus

и за пръв път в живота ми тези думи имат смисъл! Толкова се изненадах, че машинално натиснах пауза!
Усещането е като да прогледнеш или рязко, за секунда, мъглата да се вдигне - толкова време си ходил в мътилка, че вече си свикнал и не си очаквал да просветне, но ето ти изненада!
Е, жалко е, че просветването продължи що-годе две изречения, но все пак е нещо! ;)

No smoke!

Тече третият ден без цигари от новия ми опит да се отърва от ш***ните лайна.
Стискайте ми палци!

безсмислен пост, който няма да промени нищо

Щях да започна поста с "Ох, защо на толкова некадърни хора се позволява да пишат и да дискутират разни неща, все едно са експерти, след като не могат да си намерят задника с карта?!", но няма. Реторичните въпроси понякога са леко безсмислени.

/* кратка вметка, обясняваща, че постът е провокиран около новоразразилата се феминистична/анти-феминистична дискусия */

Вместо това ще ви разкажа за един щастлив период от живота ми. Беше около 9-11 клас. Дойде след дългите тийнейджърски дискусии за живота и смъртта, за смисъла на всичко и най-вече за мъжете и жените, за секса между тях и за другите аспекти на съжителството им, повлияни или не от секса. В един момент аз и компанията ми бяхме стигнали до една доста блага точка - беше ни станало ясно, че мъжете и жените са равни по всички значими критерии с някои изключения, които са лесно обясними и всъщност никой няма много против тях (отваряне на врати, подаване на ръка, когато искаш нещо аранжирано/направено по-красиво - викаш приятелка да ти помогне и т.н.). Самите изводи нямат голямо значение - значение има спокойствието, което донесоха. Всички спорове мъже/жени просто изчезнаха и установихме, че никога не са ни трябвали особено - просто се бяхме освободили от един товар, натресен ни някъде отвън. Беше хубаво.
След това за съжаление малко по малко се разделихме, забъркахме се с нови хора и малко по малко сменихме компаниите. В един момент се оказах отново в такава дискусия и се почувствах все едно обсъждаме дали небето е синьо - бях се оказал сред хора, непостинали нашето просветление. Бях удивен, че тези хора все още смятаха,ч е си струва да прахосват време и усилия за да преливат от пусто в празно, вместо да установят най-сетне, че мъжете и жените са направени да живеят заедно и нито едните могат без другите. От тогава чувството за удивление и леко объркано неразбиране не ме напуска, когато видя такъв тип спор.

Докато пишех си мислех да помоля всички да седнат и да си помислят и най-сетне да разчупят засъхналата тиня, която някой е налял в главите им и да видят, че цялата тази работа е безсмислена и да си живеят спокойно заедно. После осъзнах, че това е като да обясняваш на някой, който не може да чете да се вземе в ръце и да погледне какво пише да стената пред него - просто няма да стане. Вместо това ще оставя поста такъв, какъвто е в момента - доста безсмислено изявление, обясняващо, че съм намерил истината и спокойствието и те са ей там, точно зад мръсното стъкло в боклуците по което всички се взирате и е толкова лесно да я видите, че за мен е невъзможно да ви я покажа.

Поради странното ми желание да сложа някакъв извод/bottom line:

Дръжте се с хората около вас все едно всички сме равни и изисквайте да се държат така с вас. Нито повече (ти не си с нищо повече от мен), нито по-малко (и аз не съм нищо повече от теб). Стига сте хабили енергия за безсмислени спорове - има къде къде по-важни неща, за които да се спори.

"As days go by my heart grows cold"

or more correctly

As days go by my mind gets loose...

[Post-factum added disclaimer:
The following is just a stream of thoughts and feelings. It does not concern anyone but myself. If you wish to talk to me about it - don't. If you do not understand why then the ban is twice as valid for you. If you have an opinion on it - keep it to yourself.]

In recent days I start to doubt my sanity again and again, on daily basis. My emotional conditions decline and are already beyond the point of any control. I cannot force myself into any conscious decision on a grade exceeding "everyday stuff", i.e. I can decide which jeans to wear and whether I'd like Coke or orange juice but I have no idea about anything important - am I happy with my work? shall I continue to work here? am I still determined on living in Bulgaria? is there any hope for me in the self-appointed quest, as I recently start regarding my decision?

One thing is clear - it's not the lack of sleep which I usually blame for everything which is not OK in my head. I guess it's not even the weariness that's on me. I have already been in this perplexed state of mind before and I know that it stands on its own. I can't think straight... Cannot enforce my desires, wishes, decisions - nothing... I am just tick-tacking each day that comes, my mind stepping back more and more, receding to safer ground - old memories and states of mind and soul. I crave the feeling of those first nights at Kamen Briag when the four (and later six) of us were the only people on the shore, we walked half an hour for water and I was terrified by the night and the forces it set loose around me. That state of mind... No! Not mind - that state of my soul when it stepped back and watched my whole world being reshapen. It. Was. A. Bliss. A tortured one, but a bliss indeed.

I don't exactly know what is happeing to me. Maybe it's the stress of decisions hanging in the air for years, maybe it's my everlasting doubt, my inner battles which are more and more locked into a stalemate. I don't know what this is but it is crushing me like a bug under its foot. I am falling to pieces both mentally and emotionally.
A couple of days back we were at some stupid company BBQ at Vitosha. A colleague of mine had a brand new ant aquarium and had filled it with something like two dozens of ants. They were trying to get out by all means possible. Some were dying, their bodies falling on the ground twisted and crumpled. Others were frantically running around trying to find the way out. One of them had found one of the ventilation holes, too small for it to go throug and was trying to push its body throug it, antennas already out... It just smashed me to watch this. I almost had a meltdown. And I couldn't do anything - at least anything relevant. Due to "higher political interests" I couldn't just open somebody else's aquarium and set "his" ants free. The powerlessness...
I know, I know I shouldn't care and I know that it's not a big deal. The big deal for me is that this pushed me off-track, sending my emotional state in a suicidal spiral down. And I just couldn't help it! I could not control my own emotional condition! Over such a trifle!!!

I've already lost any interest in half the things I do each day - I am just going through the motions. I think I am just waiting for the big, massive, final meltdown when I will finally lose it and let everything out. I fear it's goiing to be devastating for my current life-setup and I'm, consciously or not, trying to avoid it at all costs. It looks more and more like I'm losing the battle.

The funny thing is that I am able to act normal some 90% of the time now - going to work, going to the wall, goiing to the rocks, climbing, communicating, making reasonable plans...

I think it's going to be at Kamen Briag when I'll snap. I don't know how I'm gonna handle people's reaction if that happens but... I don't think I'll have much control on it.

Actually I'm not exactly sure which is the better way - to hold it or to snap and decide it once and for all. But I don't think I already have any control over it. :)
Only time will tell, I guess...

Damn it!

Проклятие! Искам да мога! Искам да мога това, което е в главата ми - да озаптя мисълта и да я използвам за да нарежа действителността бавно, внимателно и методично, а после отново да я сглобя според желанията си...
А преди изглеждаше толкова лесно да го направим, нали К.? Е, животът се оказа малко по-различен - труден, лесен, скучен, интересен и злободневен. Не е лесно да си свръхчовекът, но аз никога не съм го и искал. Само дето не мога да правя някои неща, които си мислех, че ще мога. Примерно да променям света си според желанията си.
Hello, master of the world, are you listening?
Някой да помни думичките:
"And we have just one world
But we live in different ones" ?

I used to be the master of my own world - a bleak and forsaken place, maybe, but one of my own. Now I'm being stirred by someone else's desires, plans and "lack there of"-s. Why? Wasn't it suppossed to be easier this time? To have the fun, no strings attached? It never is...

Отплеснах се...

So what do we do now? Damn it - let go... Let happen whatever's coming. After all, that's what always happens in the end of the day, right? There ain't no way of choosing, right? Or I'm just too tired to force my will over it. Over myself...

Good night now, honey-bunny. And don't be afraid of monsters - it's just the beast inside your head...

W R U? W M I?

I Just Want You

There Are No Unlockable Doors
There Are No Unwinnable Wars
There Are No Unrightable Wrongs
Or Unsingable Songs

There Are No Unbeatable Odds
There Are No Believable Gods
There Are No Unnameable Names,
Shall I Say It Again, Yeah

There Are No Impossible Dreams
There Are No Invisible Seams
Each Night When Day Is Through
I Don't Ask Much

I Just Want You
I Just Want You

There Are No Uncriminal Crimes
There Are No Unrhymable Rhymes
There Are No Identical Twins
Or Forgivable Sins

There Are No Incurable Ills
There Are No Unkillable Thrills
One Thing And You Know It's True
I Don't Ask Much

I Just Want You

I'm Sick And Tired Of Bein' Sick And Tired
I Used To Go To Bed So High And Wired
Yeah - Yeah, Yeah, Yeah
I Think I'll Buy Myself Some Plastic Water
I Guess I Should Have Married Lennon's Daughter
Yeah - Yeah, Yeah, Yeah

There Are No Unachievable Goals
There Are No Unsaveable Souls
No Legitimate Kings Or Queens,
Do You Know What I Mean? Yeah

There Are No Undisputable Truths
And There Ain't No Fountain Of Youth
Each Night When Day Is Through
I Don't Ask Much

I Just Want You







B W R U?

Again

There are heavy clouds in my head. Too much, too much... I can't see. And the last traces of direction are lost. I can't see anymore. And it looked so clear and easy that day. That day when the world was shining all so clear and beautiful. The memory gives out a sparcle in my heart. But a sparcle is a dangerous thing with all that clouds.

Lost...

I can feel the rain. It's coming. And it's not alone - he brought his friends. The thunderstorm is at hand. I know that all I need to do is nod... and the world will shake. It will be drowned in rain, swept by winds and... yes...
The spears of fate will be there once again. Cutting the sky in pieces and scattering it all over me. I'll be basking in the electric lights, my shirt once again blown past me by the furious winds of my own wrath towards ... towards the pain. The pain that is all in my head because I can't make the world the place I want it to be. For me... And I'll drown it in the tears I didn't cry and I'll smack it down with all the fury of the blows I didn't srtike, I'll sweep it with the shouts I didn't let out of my mount... This DAMN world!!!

my world, though...

And yes, the spears of fate will fly once more. And I know where they will strike... yes...





And after that the clouds will go away. The world will seem new and fresh and clean again. The sun will shine over the golden shores I'll walk then. Yes, I'll walk... And talk and smile and laugh and everything will be fine again. I'll be fine and... a bit more dead than before. Again.

But the spears of fate will still be buzzing in my heart giving me the desperate strength and joy of the forsaken one. And I'll be as strong as ever. You'll see.

I can hear the first drops softly caressing the sands.

Can you?

"Hello"

"Don't try to fix me - I'm not broken..."

Just another day...

Just another ordinary day passed...
Just another day but not in Paradise.
Just another day lingering in the forgotten realms of the inside of my own head. Where dreams come true.. Especially some quite exquisite nightmares...

I feel bitter cold inside sometimes. I guess it's a normal thing when half your heart is far away. The stranger thing is that I manage to go on in spite of everything. And maybe "in spite of" is not just an expression. :) A long time ago I stood against the world and promised to fight it, no matter how big and strong and mean it can get. I was young then. Or at least I must have been. I'm a bit older now. A bit weaker. A bit more fragile as it seems. But I'm still as stubborn as ever. And I will go on. Because I can.

And I can bacause I bealieve. Because one day She will stand by my side and I will rise again. And then I know I'll feel like the master of the world once again. And maybe I will even manage to make the world do as I please once again. Maybe...

But I probably won't need to. Because I need just one thing to feel whole again.

The Fall...

Заставам в началото на тура и поглеждам нагоре. Вече съм уморен, но това е тур, който вече съм качвал - няма от какво да се страхувам, трябва просто да го кача...
Започвам - първите движения са малко сковани, но следващите идват сами - дори не мисля къде трябва да стъпя или как трябва да се хвана - просто се протягам и тялото ми само се извърта в нужната позиция... Трето включване... Четвърто... Пето... Няма да почивам - за какво ми е? Протягам се за последната хватка от тавана и заковавам на нея - нраката ми са стабилни, всичко е ок. Изтеглям въжето за шесто включване и се протягам към карабинера... Нещто не е наред! А!? И еспадрилът ми се плъзва по стъпката... Вече уморената ми ръка дори не оказва съпротива на падането и сякаш на забавен каданс виждам как пред очите ми се размотават 2-3 метра свободно въже - въжето за включването... Падайки виждам земята и през главата ми успява да мине само мисълта "Уау! Това е невероятно!" и преди да съм разбрал кое е невероятно и невероятно лошо ли е или невероятно хубаво въжето се опъва и аз се залюлявам на 2 метра от земята...
Вече стъпил на пода развързвам осмицата със завидно спокойни ръце. Краката ми обаче треперят като луди... На няколко пъти поглеждам нагоре за да видя от къде съм паднал и да преценя колко е било свободното падана, колко високо съм бил, колко... Вече съм се отвързал и отивам до стената за да изтегля въжето. Моят осигуряващ ми казва "Нали знаеш, че ако беше едно включване надолу си беше паднал направо на земята?"
Знам...

Some thoughts...

Хмм... Чудя се понякога защо катеренето толкова ми харесва?
Мисля, че е заради липсата на усложнения и недомлъвки - гладка скална стена с даден брой подходящи неравности. Или го можеш, или не. Нокой не ти търси сметка дали си минал тура или не - то си е за теб.
Да, има го и елемента на риска, но той сякаш не е толкова важен - рискът сякаш никога не ме е възбуждал особено. За разлика от предизвикателството :)
Но не типът предизвикателство, който е по-скоро състезание с някой друг - не, че не ми е приятно да знам, че съм по-добър от него/нея. Просто винаги ще има някой по-добър от мен, така че идеята "аз съм по-добър" просто губи смисълът си ако не можеш да осъществиш по-същественото "аз съм най-добрият".
Има обаче един друг тип предизвикателство - там си само ти. Ти и тура. Още една хватка. Вкарай коляното. Довърши това движение. Можеше и по-добре. Дръж, дръж, ДРЪЖ!!! Добре... Почивка... Кръвта, която тупти през ръцете ти... Гърдите ти са облегнати на стената и сърцето ти бие така силно, че имаш чувството, че се удря в скалата - показва и колко е силно и че още е тук и се бори. Просто е. Красиво... И няма лъжа, няма измама. Не можеш да излъжеш защото трябва да излъжеш себе си. А ти най-добре си знаеш защо не си успял да качиш тура - умора? болка? страх? Всичко е валидна причина, която трябва да признаеш пред себе си. Свикнеш ли да го правиш започваш да се усещаш по-истински. "Да, този път ме беше страх. Следващият път ще скоча и ще се хвана, ако ще и да падна, ако ще и всичко да отиде по дяволите!" И скачаш... И или успяваш или падаш. От теб зависи... От никой друг... Та нали именно в това е красотата на успеха? :)

Слънце и дъжд се редуват в душата сякаш случайно и без причина.
Дали наистина е без причина? Не знам.

Защо трябва в един момент да се чувстваш така щастлив и в теб да грее надеждата, че всичко е наред или ако не е - то ще се оправи, а в следващия… В следващия се чувстваш като абсолютен глупак… И все пак подобието на надежда не те напуска.

Защо?