Понеделник сутрин, ден след като съм се прибрал от ваканция. Ставам в 7, зъби, бръснене, раница. В 7:40 съм на спирката, автобусът ще дойде след 5-6 минути. В 8:02 съм още на спирката, а автобусът не е дошъл, надяваме се на следващия. В 8:10, след като и вторият автобус не е дошъл, се прибирам обратно, взимам си колелото и отпрашвам с него. Градът е като изоставен - тук-там по някой човек, тук-там по някоя кола. Наближавам университета и виждам защо няма автобуси - всички улици са разкопани като след бомбардировки. Стигам до сградата, където е кабинетът ми и я намирам заключена. Бърза справка в мейлите и намирам името на колегата, който ме разведе наоколо преди 3 седмици. Още една бърза справка и нета изплюва телефонен номер, факс, снимка, адрес... На телефона, обаче, никой не отговаря. Минава 8:30, което за Австрия си ознавача, че работният ден е започнал. Звъня на единия си мениджър - без отговор. Звъня на втория си мениджър - същото положение. Обзема ме леко притеснение. Звъня на колегата по проекта - никой. Часът леко наближава 9. Няма какво повече да свърша тук - мятам се на колелото и се прибирам вкъщи, за да си работя от там. Прибирам се, душ (след колелото не е зле) и телефонът ми звъни. Колегата. Днес - празник, никой не работи (вкл. градският транспорт). Дева Мария се възнася (дочувам камбани отвън). Благодаря на колегата за информацията и затварям. А дали ако го знаех това, когато си говорихме за отпуската ми, нямаше да си остана още един ден в България, а? Да не говорим за лудницата сутринта. Е, поне днес не се работи - все е нещо.