+++

След като отхвърлих горчилката на грубата действителност в предишния си пост, сега имам възможност да се отдам на спомени за по-хубави неща. Вън слънцето грее все по-силно и, както се казва, в Чернобил тревата синее, а птичките лаят.
С други думи, пролет е!

Събота беше хубав ден. Както толкова пъти преди това хванахме влака за Лакатник, пихме кафе на лакатнишката гара и се отправихме към Вражите дупки. Първо катерене за годината. Скала под пръстите, мирис на варовик... На десет метра над земята на една лакатнишка плоча открих спокойствието и свободата. Спомних си защо го правя. На два метра по-нагоре, висейки в седалката си, самоосигурен на последния клин на маршрута бях у дома си. Бавно, спокойно, уверено слагах установка, както толкова пъти преди. Спокойствие, отмиващо всичко лошо.
Продължението на деня си имаше всичко за мен - опити по труден тур, от който дори се отказах, рискова ситуация, преминаване на стар, познат тур, представящ предизвикателства, които все пак преодолях. Ден на истинско катерене. Да, не катерихме много. Да, нямаше върхови изпълнения или каквито и да било постижения. Но беше хубаво. Един от онези дни, които ти оставят милото, топло усещане към любимото ти занимание - да висиш вкопчен в няколко малки ръбчета на десетина метра над земята.
Да катериш.