I want to

I want to leave my phone at home. I want to take my rope and shoes. I want to buy some food and water and only care if it's going to rain. I want to leave you all behind and hide away at the foot of a cliff. I want to wake up in a tent. I want to have my dinner in the light of a headlamp. I want to forget my email password. I want my hands to ache. I want to drink from springs. I want my backpack to be a part of me. I want to dream of the smell of rock. I want to...

Back into my dark, cosy corner

Damn, almost 20 years later Kurt's voice still reaches somewhere deep inside, clutches onto something forgotten and buried in a dusty dark corner and pulls me away from the world around me.

While I'm not particularly fond of the idea of going back to what I was back then or during any point of the journey from the first time I heard About A Girl to this day, it's kind of reassuring to know that the little self-loathing dirty ball of fur and claws that I had in me for so long is still alive and well, sleeping in its dark corner, ready to hiss at anyone going near it. What's more, the little beast seems to have grown some fangs as well. Hissing is good and all but this thing seems ready to draw blood. Good.

iPhone 4S

След доста чудене и маене любопитството най-сетне надделя и реших да сменя верния си Nexus One с iPhone 4S. Изпоробвах един за няколко часа и докато графиката и дизайнът навсякъде са супер, то липсата на бутон back доста ме притеснява. Самата логика на приложенията е доста някак по-объркана от тази в Android. Но пък всички казват, че лесно се свиква и всъщност е готино. Ще видим. За момента планът е да го ползвам три месеца и след това да реша дали да продължа с него или да се върна към Nexus-а.

Tinfoil hats on, please.

The European Union is already a fact with the EEA as its extension. It was created based on economic interest but it is quickly becoming obvious that it won't stand if it doesn't provide a deeper political integration, as well. (I am not interested in discussing the problems of the Euro here, this post is about something else.) So, basically, the EU is on the way of becoming a federation.
Meanwhile there are some gossips about the USA, Canada and Mexico drafting a common currency. These rumours are highly unconfirmed but are nonetheless possible. The Trans-Pacific Partnership plan is, though, anything but fictional. And it sounds just like what the EU started as - a community of countries, which eliminate trading taxes, trying to make themselves a bit more competitive than the rest. And a common currency will definitely make them even more competitive, at some point.
We should also have in mind the deep (some would call it "profound") economical interconnection between the USA and China. This means that it's only logical for China to be included as well, at some point. Or at least logical for the USA. And the USA will have a great leverage in the group, I have little doubt about that.
Russia has its own field of influence. It's in a strange place right now, so I have no idea what's going to happen there.
Africa is a mystery, too. Will it find peace and unify? Will it integrate internally in order to become globally competitive at some point? Or will parts of it join this or that global union?

I'm writing all of this with only one thought in mind: are we witnessing the begging of the world globalisation described by Orwell? (I'm not talking about the Big Brother part of his ideas, just the countries.) Are we seeing the first parts of Oceania, Eurasia and Eastasia forming? (A quick reminder here.)
If we are, indeed, seeing this mega-countries forming, then... what? Is that a good thing or a bad thing? Will it lead to e perpetual war and everything else Orwell describes? Or will it lead to a world without borders, people moving freely everywhere, to an actual global village in the physical world, as well as in the computer world?

Only time will tell, I guess. Food for thought.

OK, tinfoil hats off, please, we all look stupid in those.

Rage @Technorati

Да му се не знае, тръгнах да попълвам ежегодната анкета на Tehnorati за състоянието на блогосферата. Докато преди питаха колко често и за какво блогват хората, сега се интересуват само от едно нещо - пари! "Професионално ли блогвате?", "На съдържание ли ви плащат?", "Как генерирате трафик?", "Какви реклами имате на блога си?", "Рекламирате ли брандове?", "С кои брандове обичате/не обичате да работите?", <въпрос за брандове>, <въпрос за брандове>, <въпрос за реклами>, <още един въпрос за реклами>, <въпрос за хонорари> и т.н, и т.н.

Да ви треснат триста мълнии! Аз съм блогър, блогвам за лично удовлетворение, а не за пари (както ви отговорих на съответния въпрос) и привличам посетители само и единствено чрез материалите си. И не вадя НИКАКВИ пари от блога си и така си ми харесва!

Какво, в блогосферата е останало място единствено за реклама, ревюта, бранд плейсмънт, бойкоти и т.н. Е, не! Има все още хора, които използват блготовете си, както ги използваха преди "да стане модерно" и "да стане мейнстрийм" и да започнат да гледат на нас като на @^%*&(! журналисти. Аз не съм журналист, рекламист, анализатор или каквото и да е. Аз съм просто човек с мисли, чувства и терзания. И ги споделям със света през моето малко прозорче. И не ме интересува кой точно ги чете, така че не се и рекламирам прекалено.

Гледайте си работата, Tehnorati!

Понеделник сутрин, ден след като съм се прибрал от ваканция. Ставам в 7, зъби, бръснене, раница. В 7:40 съм на спирката, автобусът ще дойде след 5-6 минути. В 8:02 съм още на спирката, а автобусът не е дошъл, надяваме се на следващия. В 8:10, след като и вторият автобус не е дошъл, се прибирам обратно, взимам си колелото и отпрашвам с него. Градът е като изоставен - тук-там по някой човек, тук-там по някоя кола. Наближавам университета и виждам защо няма автобуси - всички улици са разкопани като след бомбардировки. Стигам до сградата, където е кабинетът ми и я намирам заключена. Бърза справка в мейлите и намирам името на колегата, който ме разведе наоколо преди 3 седмици. Още една бърза справка и нета изплюва телефонен номер, факс, снимка, адрес... На телефона, обаче, никой не отговаря. Минава 8:30, което за Австрия си ознавача, че работният ден е започнал. Звъня на единия си мениджър - без отговор. Звъня на втория си мениджър - същото положение. Обзема ме леко притеснение. Звъня на колегата по проекта - никой. Часът леко наближава 9. Няма какво повече да свърша тук - мятам се на колелото и се прибирам вкъщи, за да си работя от там. Прибирам се, душ (след колелото не е зле) и телефонът ми звъни. Колегата. Днес - празник, никой не работи (вкл. градският транспорт). Дева Мария се възнася (дочувам камбани отвън). Благодаря на колегата за информацията и затварям. А дали ако го знаех това, когато си говорихме за отпуската ми, нямаше да си остана още един ден в България, а? Да не говорим за лудницата сутринта. Е, поне днес не се работи - все е нещо.

The heat of this eternal winter is burning the blisters on my feet, my eyes are full of the tears the hot Sun is causing. Endlessly trudging along towards the horizon, covering the miles over this desert of grayish sands with only a vague memory of the determined stride I once took forward. The focus of my current existence is layed on the next little rock I need to go around or that puddle of murky water I decided to walk across yesterday. Some time ago I thought I was tired and needed a rest, so I stopped under a tree for a year to let my heels cool off. As seasons swept by I found myself sitting under the tree while walking on a different kind of desert - a smaller, spherical one which you can never leave unless you return to the grayish sands. A recursion of deserts in the eyes of the walker, you may call it. So I got back and now I walk again and shift in and out of nightmares and dreams and hopes and one day I will reach the shore and I will have crossed the desert and I will be unsatisfied with the views I saw while looking at my feet dragging along and I will regret the turns I made on the straight path and I will state with firmness that it has been a good trip after all and that I have done a lot along the way and then I will plunge into the waters to be forgotten just like everyone else.

Първи сладолед за годината, първо катерене на скали, първи домашно-печени брецели. :)

Най-сетне си навихме на мързела и отидохме на скали. Окончателно намразих местния обект - ненавиждам вертикални щипки, а това май е всичко, което има. Скалата се цепи на пирамидални форми и това е. Установих, че не мога да изкатеря едно 6а+, защото сухожилията ми са някъде между желе и кашкавал като консистенция. Мускулите ми вече не съществуват особено, но за това пък съм по-лек, та нещата там се компенсират. Изкатерих няколко смехорийки ала 4а/5а. Беше забавно, все пак. :)

Австрийският сладолед е готин. Мисля да го унищожавам при всяка възможност. :)

И така... Днес е готин ден.

Една пролет в южна Австрия

И пролетта е тук и е прекрасна. И тревата е зелена и слънцето грее. И хората са мили - Bitte-Danke-Danke-Bitte, immer Blumenwörter. И искам да се усмихна и ми липсва Борисовата и ми липсва Венски с неговите глупости да мрънка наоколо и ми липсва брадата на Тино и усмивката на Яската и зелените обеци на Лора. И всъщност всичко е наред и отново големият ми враг съм аз самият, както винаги до сега. Борил съм се с това чудовище и преди, ще се преборя пак. И много хора на колела преминават през цялото време покрай мен. И малкото моливче с което пиша свършва и слънцето огрява пейката. И знам, че трябва да има още много запетайки и знам къде трябва да са и не искам да ги сложа. И градът около мен бучи и работници си подвикват и най-сетне е жив. И се усмихвам и съм тъжен и съм щастлив и никога няма да разбера хората, които тичат в парка, по улиците, по алеята край реката. И едно момиче е седнало по турски на пейката си и пуши и попива пролетта през тъмните си очила. И за да видиш света трябва да излезеш от вкъщи и за да живееш наистина в Грац трябва да караш колело.

Ping?

Я какви хууубавки паяжинки са се заформили тук! Така, така... паузите са полезно нещо. Или ако не полезно, то неизбежно.

Начи... Ни съм умрел. Още. Не съм и на работа ("и никога няма да бъъъъда!") и не си търся особено. Писах едно малко проектче за Андроид междувременно. Забавно е. :)

Толкова за сега - очаквайте включване!

Sitting at my desk with the voice of Nina Persson in my head, sweetly filling the void around flying Pink Floyd quotes and smudgy ideas about immortality and other nightmares. Do you know that feeling when you are as hungry as a dog but you are unable to bear the thought of putting anything in your mouth? Well, this is my mental state in the last couple of weeks. I want to try so many things! I want to test my teeth on a real Android application, I want to learn German, I want to read throught the whole impressive heap of books I have lying on the desk of my mind. And I can't. I know that this is something which needs to wait. I need the sandstorms in my mind to die down before I take on anything new. I need a clear view ahead before rushing into anything. I need a full mental rest. I can already taste it... A bike, a book, a plastic cup of coffee in the Park of Liberty. Sweet, sweet boredom that awaits! Nothing in this world can refresh, envigorate and motivate me half as much as sheer boredom! That feeling is so unbearable that it automatically provokes creativity!

I wave goodbye with the sweet, sweet sound of early Led Zep guitars - Communication Breakdown.

Android Offline GPS

Като си имаш GPS устройство в джоба е добре да можеш да го използваш независимо имаш ли GSM покритие (и data plan) или не. За целта, обаче, ти трябва приложение, което да си държи картите на SD картата, вместо да ги сваля в движение от мрежата. Наоколо се въртят няколко такива приложения за Android, така че запретнах ръкави и започнах да тествам.

Фаза 1: статични карти.

Първите приложения, които намерих използват вече съществуващите карти на Google Maps или Open Street Map като по някакъв начин свалят картинките, съответстващи на различните нива на приближение и ги пазят на камари на SD картата. Тествах Maverick, AndNav и AndNav2 - Maverick има готини екстри (мери скорост, посока, али-бали), но и трите дават много красиви карти, много приятна работа, изглеждат си все едно Google Maps offline (което, де факто, са си). Всичко това добре, но тези карти се оказаха съставени от десетки и стотици хиляди малки PNG картинки. Няма да се отплесвам в клъстъри и с какво се те ядат, но ще кажа, че подари специфики на файловите системи има определено минимално място, което даден файл заема (слаб или дебел - един човек заема една седалка в автобуса) и при FAT32 на SD карта това са 32KB. При около милион файлчета по около 1KB загубите са чувствителни. Стига се до там, че 100MB карта заема 2.18GB! И това е сравнително ниско детайлна карта на България + по-детайлна такава за София. А какво става ако искам малко по-голяма карта или пък карта за две-три държави? Шепа SD карти?!

Custom built maps.

Хубавото на този тип приложения е възможността да си направиш сам въпросните колекции от картинки според собствените си нужди - на полята около Кремиковци надали би ти потрябвала детайлна карта... За целта намерих един много, много готин инструмент - Mobile Atlas Creator. Може да прави карти за ужасно много приложения - TrekBuddy, AndNav, BigPlanet, Maverick, Magellan, Garmin и още няколко. Ако ви трябват такива карти - пробвайте го.

Фаза 2: векторни карти.

След известна борба с картите, съставени от ужасяващо количество малки файлчета се сетих,ч е нормалните GPS-и използват векторни карти. Съответно се засилих да чета по форуми и сайтове има ли такова приложение за Android. И се оказа, че има! Нещото се казва MapDroyd и използва компресирани векторни карти. За сравнение с горния случай картата на цяла България (е, не много подробна) е 4MB! За Германия има доста подробна карта, която вече е над 250MB, но е доста подробна. Ура! Вече имам карта, на която мога да разчитам без да заема цялата SD карта! Приложението си има, разбира се, кусури. Не предлага навигация. Голям минус, но ще го преживея. Няма pinch-to-zoom (много съм разглезен, знам). Няма изчисляване на пътища от точка до точка. С други думи е просто карта, която ти казва къде си и на къде гледаш. Но това на мен ми върши работа.

Между другото, оказа се, че същите хора, които правят MapDroyd, правят и приложение, наречено WikiDroyd, което е същото, но за Wikipedia - сваляш си цялата Wikipedia локално на картата и си я четеш на воля когато и където си поискаш. Не поддържа българската Wikipedia, а пълната версия на анлийски е малко под 3GB. Доста тежко, но... там все пак има всичко на света! Идеалната двойка приложения за да направиш от телефона си пълен пътеводител на галактическия стопаджия! :)

Windows: files and filenames

Някога да сте се чудили защо не можете да изтриете дълбока директорийна структура под Windows? Оказва се, че има едни забавни ограничения, които поред този форум са следните:

Ограничения за брой файлове или поддиректории:

FAT16 - 512
FAT32 - 65,534
NTFS   - 4,294,967,295

Ограничение за дължината на пътя + името на файла:

Path length + Filename length <= 259

Q: Как да изтрием все пак такава структура?
A: Отворете една конзола и използвайте командата rmdir /s <dirname>.

Slow down just a tiny bit, maybe?

Не знам как става така, че при мен нещата винаги идват на приливи и отливи. До преди две седмици използвах всяка минута свободно време да играя Го и да чета за него. Сега... никак. Също така до преди две-три седмици катерех веднъж-дваж на седмица. В момента тялото ми е като премазано - сутринта наистина имах затруднения с ходенето от вкъщи до автобусната спирка. Кратката равносметка, обаче, доста добре обяснява затрудненията - катерил съм 6 от последните 7 дни... Не знам как се получи така, но започнах миналата сряда и спрях да катеря чак в неделя, когато бях като пребит след съботните скали. Изобщо няма да коментирам колко време се двоумих дали да не отида и в неделя с Алекс и Филип. След това в понеделник катерихме по план, а вчера Венски внезапно го споходи меракът, а на мен така или иначе цял ден предимно скали и колелета ми бяха били в главата. За довечера има планирано пак катерене, но този път може би (евентуално) ще го пропусна.
Иначе тялото ми все още учудващо се държи - очаквах след подобен маратон да е в доста трагична форма. За момента проблемите се изразяват в едно претоварено сухожилие и едно леко претоварено такова. Да не повярваш. Да се надяваме, че добрата тенденция ще се запази. А пък аз ще се опитам да й помогна с малко почивчици тук и там. Може би. :)

+++

След като отхвърлих горчилката на грубата действителност в предишния си пост, сега имам възможност да се отдам на спомени за по-хубави неща. Вън слънцето грее все по-силно и, както се казва, в Чернобил тревата синее, а птичките лаят.
С други думи, пролет е!

Събота беше хубав ден. Както толкова пъти преди това хванахме влака за Лакатник, пихме кафе на лакатнишката гара и се отправихме към Вражите дупки. Първо катерене за годината. Скала под пръстите, мирис на варовик... На десет метра над земята на една лакатнишка плоча открих спокойствието и свободата. Спомних си защо го правя. На два метра по-нагоре, висейки в седалката си, самоосигурен на последния клин на маршрута бях у дома си. Бавно, спокойно, уверено слагах установка, както толкова пъти преди. Спокойствие, отмиващо всичко лошо.
Продължението на деня си имаше всичко за мен - опити по труден тур, от който дори се отказах, рискова ситуация, преминаване на стар, познат тур, представящ предизвикателства, които все пак преодолях. Ден на истинско катерене. Да, не катерихме много. Да, нямаше върхови изпълнения или каквито и да било постижения. Но беше хубаво. Един от онези дни, които ти оставят милото, топло усещане към любимото ти занимание - да висиш вкопчен в няколко малки ръбчета на десетина метра над земята.
Да катериш.

нямам подходящо заглавие

Навън малко по малко слънчицето недделява над снежните напъни на баба Марта, която тази година е особено люта. Около мен пък се въртят странни работи, които дори бих нарекъл хубави.

Да отхвърлим тежката част - вчера официално се дипломирах. Да се чете "вече официално и безвъзвратно съм 'компютърен инженер'". Смейте се.

Техническият университет, разбира се, не пропусна да се прояви в типичен за него стил през тази последна среща. Би било малко странно всичко да мине гладко и спокойно, нали? За да не допусне такива неща, милата администрация се беше постарала да въведе абсолютно нулева организация в церемонията по връчването. Да се чете - в една от нормалните лекционни зали деканът и ректорът ни помрънкаха 15 минути глупости за това колко се търсели инженери, каква професионална реализация ни чакала, как икономиката не знам си какво си. Единственото смислено нещо, което чух, беше, че студентите получавали знание не поради, а въпреки преподавателите си. По-верни думи не са били изричани на лицето на майката Земя. Няма да коментирам, че ще се получат само звездички в поста... Само ще спомена, че в този момент исках да чуя всичко на всичко "Честито дипломиране, поздравяваме Ви, че успешно се справихте с тази стъпка в живота и образованието си. На добър час!" Не е толкова трудно, нали? Вместо това чух (в прав текст) "вие сте най-добрата стока за износ на България" (да, да, цитирам!), "ние, за съжаление, знаем, че повечето от вас ще заминат за чужбина", "образованието тук ви дава чудесни въможности за реализация в Европа". Мотивиращо, а?
До тук положението беше жалко и мизерно, но това някак си не беше достатъчно. Очевидно решили, че са загубили достатъчно от свръх-ценното си време, нещастниците, ръководещи тази изпаднала дупка, имаща наглостта да се нарича университет и съответните му подразделения хванаха и се изнесоха. Връчване на дипломи, ръкостискания и прочее имаше за няколкото заблудени души, успели да изкласят с отличие. След това отпред излязоха две лелки с голям наръч дипломи и започнаха да викат "Иван Иванов! Петър Петров! Ку*а Ми Янко!" без всякаква организация на хората. Дипломантите, съответно, се скупчиха долу, защото изобщо не беше ясно кога ще извикат името ти и ще ти развеят дипломата. Трагичната пародия не подлежи на описания. Може би по-късно ще сложа тук една или две снимки, които да онагледят мащабите.



С това мисля да приключа темата "Технически Университет" и повече да не пиша за него.

Нека само споделя твърдото си вече мнение относно бъдещето на това заведение:

ТУ-София трябва да бъде сринат със земята и залят с напалм!

По възможност докато преподавателският състав е все още вътре, за да се предотврати по-нататъшно разпространение на заразата!

Подпис,
инж. Новаков